— Но защо — примоли се свещеникът. — Защо, защо?
— Ами защото Дъблин, с всичките си улици и кръчми, е една сцена, а всичките му жители са се пръкнали като актьори драматурзи. Аз също съм един от тях, отплавал за Лондон да пише водевили и да омайва овцете. Хрумна ми, че ако във всяка ирландска душа се крие по една играеща мечка, би било чудесно, ако аз я водя за носа! А брендито само ме подтикна към действие.
— Е, сега можете да се полюбувате на резултата — каза отецът.
Той, Дуун и Шоу огледаха мъртвешките статуи на достойните мъже, замръзнали навеки в предизвиканата от самите тях ледена вихрушка.
— Слушайте! — рече Дуун. — Направо тръпки да те побият!
— Самият дявол се опитва да помрачи умовете ни — промълви божият служител.
— Ангелите също умеят да помрачават — възрази Шоу. — Вземете например милите женички, чиято кротка благост кара ей тези момци да дотърчават тук, хапейки юмруци, и да се напиват, мъчейки се да разгадаят този неразгадаем пол!
— Жените — прошепна Дуун — са четвъртото нещо от Светата троица!
— Дуун! — озъби му се свещеникът, а после превключи на друга скорост и пръскайки слюнки, се обърна към Шоу.
— Вижте си само обувките!
Излизайки полека от вцепенението, мъжете също се заобръщаха да ги видят.
— Но това е последната лондонска мода — възрази Шоу.
— Това — рече отчето — е последното раздвоено копито, излязло от Дантевата преизподня!
— Великолепно!
— Не ми трябват похвали от един автор, накарал бедната Орлеанска дева да се измъкне от доспехите и да се качи на кладата!
Шоу се приведе над бележника си, драскайки бързо.
— А вижте си и лицето, сър — продължи свещеникът. — Нима няма нещо мефистофелско в напомадената брада и острите ви мустаци, а също и в косата, която решите през средата, та да стърчи подобно на два рога?
— Два рога. — Записа Шоу. — Навремето, като млад критик, черпех богат материал от оперните фаустовци и мефистофеловци. Разбивах ги на пух и прах. Но продължавайте, отче. Какво още?
— Ето какво!
И се отприщи такъв порой от огън и жулел, че и последните спящи мъже се пробудиха.
Гласът на свещеника, по-рано стихнал, сега се извиси до върхове, покорявани единствено от Берлиоз, в неистова симфония, добила известност впоследствие като „Омаскаряването на Шоу“. Достигнал апогея на излиянието си, добрият отец най-сетне заби знамето на църквата върху бойното поле и потъна в тишина.
Последните въглени от наръчите дърва, струпани, за да изпепелят Девата заедно с нейния автор, драматурга с луциферова брада, бавно догаряха.
— Тъй — рече Шоу.
После, движейки се с пъргавата стъпка на музикален критик, отиде до мишената за игра на дартс, взе стреличките, обърна се, отброи нужния брой крачки, примижа с око и метна една стреличка.
От гърдите на присъстващите се изтръгна сподавена въздишка.
Бам! Право в десетката. Това бе стрелата на Фрейя, поразила смъртоносно прекрасния Балдур.
Всички ръце се вдигнаха да ръкопляскат, стига свещеникът да позволеше. Но той не позволи.
Шоу бавно метна следващата.
— Баща ми — рече — беше пияница. Вечерите, когато ходех да го прибирам от кръчмите, се упражнявах да играя дартс. Хоп, пак десетка! Обвинявате ме в богохулство? Глупости!
Той вдигна чашата от брендито си.
— Предполагам, че бих могъл да изнеса лекция по въздържание… Мъжете се приведоха напред, свивайки скришом юмруци.
— Да кажа, че твърдият алкохол, плюс бирата, плюс надписите по тези табели, е размекнал мозъците им и ги е накарал да се стекат чак в обувките.
Още привеждане напред, още свити юмруци.
— Но — продължи Шоу — няма да го направя.
Юмруците излязоха от джобовете и станаха отново на ръце.
Вирнал брада, мятащ стреличка подир стреличка, той започна да реди своите залпове:
— Не, отче, не дяволската механика на идеите, заключени в тези плочки, замъгли разсъдъка и стисна гърлата на тези ирландски блатни воини, смели покорители на своите опърничави, проклети жени. Не, не. Ако беше така, щях да мога да завоювам цялата страна, без да слизам от колата си, само с едно кашонче порцеланови табелки, оставени тук, и шепа страховити идеи, подхвърлени там, да обвия всички ирландски кръчми в мрак и да смразя въздуха така, сякаш над света е настъпил сетният смъртен час.
— Ей, че хубаво — прошепна благоговейно някой. — Дайте да го чуем пак.