От всички страни му зашъткаха и Шоу продължи.
— Не, умовете тук не са крехки класове, които аз съм ожънал и отръскал от плявата, за да отнеса и засея семената им в ада. Напротив, вие сте този, който мъти водата в кръщелния купел, вие сте отговорен за бедствието, сполетяло кръчмата на Фин.
— Аз? — извика отец О’Мали.
— Да, вие, който през годините сте казвали на тези мъже да не МИСЛЯТ за определени неща…
— За женско бельо — прошепна Дуун.
— Казвали сте им никога да не СПИРАТ, никога да не ПРЕТЕГЛЯТ, но най-вече никога да не ПРАВЯТ. И така, притиснати, от една страна, от дъждовете, старите неомъжени лели, побърканите тъщи и трътлестите жени, каращи ги да МИСЛЯТ как да НАПРАВЯТ нещо из къщата, а от друга — от вас, наставляващ ги никога да не МИСЛЯТ или ПРАВЯТ каквото и да било друго, те са стигнали до окаяното положение, в което се озоваха днес. Откакто се помнят, единствено алкохолът им е давал фалшиво чувство за свобода и е развързвал езиците им да мелят, спасявайки се от високомерния гняв на църквата и от присмехулния чехъл на домашното огнище. И ето че аз, под влияние на пакостливия порив, предизвикан от едно малко бренди, извадих от торбата своите мерзки знаци и Петият конник на ирландския Апокалипсис пристигна.
— Тоест, мълчанието? — попитах аз.
— Да, Фин — отвърна Шоу.
— Ще рече, че всички ние сме виновни, така ли? — обади се отец О’Мали, приведен над халбата си.
— Дом, църква, кръчма, пиене, надписи — рече драматургът. — Всичко това накуп може да изтреби цяло стадо, да отрови слон. Аз ще призная вината си, отче, тук и сега, ако и вие сторите същото. Няма нужда да го изричате гласно, просто кимнете. Виж, колкото до жените у дома, със сигурност няма да изтръгнете признание от тях, макар вината им да е остра колкото лактите, които крият като кинжали под шаловете си. Също така господин Фин и неговият бар…
— Признавам без бой — обадих се аз, натискайки лоста на канелката. — Виновен съм.
— Ирландците — каза тихо Шоу. — Ето ги, излизат от мъглата, стоят заблудени в мрака, отдалечават се в дъжда. Ирландци.
— Да?… — разнесе се шепот из бара.
Той млъкна за секунда, после кимна и продължи.
— Всеки ден те излизат отново на сцената в Дъблин, изиграват свежи роли и изричат нови реплики. Кой е Суфльорът и къде е Сценарият? След четирийсет години аз отново узнавам вашите лица, сякаш съм ви гледал винаги. Звукът е същият. С какво разполагате на този остров? Глад и сиромашия и кораби, отплаващи за Бостън с младите на борда, оставяйки старите да се взират в своите арктически души в огледалата зад баровете, смучейки философски фрази под езиците си. От толкова малко те извличат толкова много — изстискват и последната капка радост от цветя без листа, нощи без звезди, дни без слънце. От едно семенце могат да издигнат цяла пищна градина и да отръскат гигантски плодове от разговори. Ирландците? Те трябва само да прекрачат ръба на скалата, за да пропаднат… нагоре.
Шоу приключи.
Пъхна кльощавите си ръце в джобовете на сакото и застана, обкрачил потресената тишина.
— Дори Наполеон под Москва — каза тихо отец О’Мали — не е отстъпвал с повече достойнство. Дали някой е екипирал и обрисувал ирландците по-добре от вас?
— Смирено мога да кажа, че не — отвърна Шоу. — Но от друга страна, аз вече не съм ирландец.
— Не сте, друг път — рече свещеникът и се озърна, оглеждайки порцелановите знаци.
— Самият аз — рече умислено Шоу — никога повече няма да СПИРАМ, за да МИСЛЯ или да ПРЕТЕГЛЯМ. Отсега нататък само ще ПРАВЯ, което ще рече, че вече ще тръгвам.
— И какво смятате да ПРАВИТЕ през оставащите петнайсет километра? — попита отец О’Мали. — Да си играете на логика и да погубвате души?
Шоу кимна към табелките. Ние бързо се спуснахме и те една по една потънаха обратно в чантата му — СПРИ, ПРЕТЕГЛИ, а след тях и НАПРАВИ. Но щом дойде ред на МИСЛИ, той ни спря.
Отдели я настрана и сякаш бе черупка от яйце, я строши о̀ тезгяха. Събра парчетата, сложи ги в шепите на свещеника и сключи пръстите му отгоре. Така този библейски скрижал, вече унищожен, нямаше повече да мори с проклятието си нито Египет, нито бара на Фин.
— На избавителя от мрака предавам тези греховни късове — рече Шоу. — Оголвам врат пред секирата на завоевателя и моля за неговата милост.
Другият го изгледа объркано, хванат без чадър под този словесен порой.