— Хайде, отче — подкани го Дуун. — Не бъдете коравосърдечен.
— По дяволите, какво пък толкова — каза божият служител накрая, леко пребледнял. — Синко, вие не знаехте какво вършите.
— Шоу изпусна чантата.
Чу се глуха експлозия, наподобяваща полилей, разбил се в мрака.
— Хайде, цяла философска школа отиде на кино — обадих се аз.
— Пиене за всички! — нареди О’Мали.
— Отче, за първи път ви се случва да черпите! — викнах иззад бара.
— Затваряй си устата и дърпай крановете.
Сипах и на драматурга едно последно бренди за изпроводяк.
— А, не — поклати глава той, от което брадата му се възпламени. — Видяхте какво стана от онази чашка преди час, изникнаха ми копита и се отвориха дверите на ада. Време е вече!
Мъжете се спогледаха обезпокоено.
— Не, не за затваряне — побърза да добави той. — Просто трябва да вървя.
— Готово — извика в този миг шофьорът му откъм вратата, с изнурено лице и изпоцапани ръце. — Проклетият звяр е поправен.
На половината път към изхода практичните обувки на Шоу се заковаха на място, когато отец О’Мали извика:
— Чакайте!
Драматургът се обърна.
— Вижте — рече със запъване свещеникът — вие не сте лош човек, а аз си падам малко кибритлия. Обувките ви не приличат на копита. Просто така се изразих. А вие взехте, че си го записахте!
— Това ще ви обезсмърти — отвърна Шоу, вдигайки гъсто изписаната страница. — Сбогом, сбогом!
После театралната му физиономия изскокна като тапа през двойната врата и се шмугна в колата. Излязох да го изпратя и чух шофьора да пита:
— Сега накъде?
— Как накъде, по дяволите — рече Шоу, а после ми смигна и добави: — Всъщност да, „по дяволите“ би свършило чудесна работа.
Шофьорът взе картата и му я хвърли на задната седалка.
— Бихте ли намерили мястото, сър, а аз ще карам по вашите указания!
— Разбира се! — засмя се Шоу. — Всичко най-хубаво, господин Фин!
И те отпътуваха.
Хийбър Фин свърши и остана мълчалив.
Тишина бе обхванала и мъжете, наредени като публика край бара.
После някой вдигна възлеста ръка с мазолеста длан и бавно я удари о̀ другата, подобна на нея. След него и втори ентусиаст помести лапи и замлати въздуха, последван от още, и още атеисти, превърнати във вярващи, поне във Фин, ако не в друго, докато накрая от полилеите не се посипа прах, а картините по стените не се изкривиха на местата си.
Фин ми наля, а аз попитах:
— Всичко това наистина ли се е случило?
Той се скова така, сякаш бе пъхнал мокър пръст в замръзнала зимна тръба и сега не можеше да го измъкне оттам.
— Имам предвид — смотолевих, — ясно е, че фактите са такива, но дали не са… прегрупирани?
— Прегрупирани? — повдигна вежди Фин. — На това ли ви учат в университета?
Аз вдигнах чашата си.
— Пия за Фин. И за всички тук присъстващи. И за този адвокат на дявола…
— Шоу!
— Който е пребродил света, за да открие накрая истината у дома.
— Майчице — рече Фин. — Започваш да звучиш като нас!
— По едно за всички — викнах аз.
27.
Бяхме на обяд след дълго утро, по време на което „Пекод“ бе попаднал в безветрие. Заедно с нас в дъблинския ресторант седяха и двама лондонски репортери.
Тъкмо сервираха супата и аз взех лъжицата си, когато Джон, забил поглед в чинията, направи следната бележка:
— Знаете ли, тъжно ми е да го кажа, но наистина не смятам, че нашият млад автор тук влага цялото си сърце в писането на сценария за „Моби Дюс“.
Замръзнах на мястото си.
Репортерите погледнаха първо към Джон, а после към мен и зачакаха, докато той, продължавайки да изследва дълбочината на супата си, добави:
— Да, не смятам, че нашият приятел е отдаден със сърце и душа на тази толкова важна филмова продукция.
Лъжицата изпадна от пръстите ми и остана да лежи върху покривката. Сърцето блъскаше в гърдите ми и имах чувството, че във всеки момент може да скокна и да избягам от масата. Но вместо това останах, гледайки вторачено храната. Отсервираха супата, донесоха основното, наляха виното, от което не пих, а Джон все така разговаряше с репортерите, без нито веднъж да погледне към мен.
Щом всичко свърши, излязох като слепец от ресторанта и се качих, придружен от него, до стаята си в „Роял Хайбърниан“. Влязохме вътре и аз застанах неподвижно, олюлявайки се, като се боях, че всеки момент ще припадна.