И греейки гръб на огъня, взе да прелиства ръкописа, давайки си добре сметка колко бързо пия шерито си и как примигвам всеки път, щом пусне поредната страница да се преобърне и да полети надолу към килима. Когато свърши и остави и последния лист да падне при останалите, запали малка пурета и започна да пуфка дима, забил поглед в тавана, карайки ме да чакам.
— Ах ти, кучи син такъв — рече накрая и издиша през ноздрите си. — Добро е. Дори много добро, да те вземат мътните!
Всяка костица на скелета ми омекна. Неочакваната похвала ми дойде като удар в корема.
— Е, има нужда от малко доизкусуряване!
Скелетът ми се стегна отново.
— Разбира се — казах.
Той се наведе да събере страниците като голямо, прегърбено шимпанзе. Стисна ги в ръка и се обърна, гледайки втренчено огъня. Усетих, че му се иска да ги хвърли вътре.
— Някой ден, хлапе — рече тихо, — трябва да ме научиш да пиша.
Вече започвах да се отпускам, приемайки неизбежното, преливащ от искрена възхита.
— Някой ден — отвърнах през смях — ти пък трябва да ме научиш да режисирам.
— Китът ще бъде нашият филм, синко. Ние сме екип!
Аз станах и отидох да се чукна с него.
— Екип, и то какъв! — После внезапно смени темата. — Как са жената и децата?
— Вече пристигнаха, чакат ме на топло, в Сицилия.
— Много скоро ще те пратим при тях, при слънцето!
— Аз…
Джон замръзна театрално, вирна глава и се заслуша.
— Ей, какво става тук… — прошепна.
Обърнах се и зачаках.
Този път отвъд старите стени на голямата къща се носеше тъничък звук, сякаш някой драскаше с нокът по гладка повърхност. После се чу тихо стенание, а след него и нещо, подобно на хлипане.
Джон се приведе в неестествена драматична поза, като герой от пантомима, зяпнал широко, сякаш за да позволи на шумовете да стигнат до вътрешното му ухо. Очите му, вече отворени, се блещеха като кокоши яйца от престорена тревога.
— Да ти кажа ли какво вие така, хлапе? Това е банши?
— Какво? — извиках.
— Банши! — промълви натъртено той. — Призрак на стара жена, която броди по пътищата в часа преди нечия смърт. Ето откъде бил звукът! — Той отиде до прозореца, повдигна щората и погледна навън. — Шшт! Може би идва… за нас!
— Хайде стига, Джон — подсмихнах се аз.
— Не, хлапе, не. — Той впери поглед в мрака, наслаждавайки се на мелодрамата си. — Живея тук вече от две години и вярвай ми, смъртта е някъде наблизо. Банши винаги я усеща! Та докъде бяхме стигнали?
Така, без много церемонии, развали магията и отиде обратно до камината. Вдигна сценария и запримигва насреща му, сякаш беше чисто нова кръстословица.
— Замислял ли си се някога, момчето ми, колко много Китът прилича на мен? Чудовище, порещо моретата, порещо жени наляво и надясно, носещо се без отдих около света? Може би именно затова и се захванах с него. Знаеш ли колко жени съм имал през живота си? Стотици! Да ти кажа право…
Джон спря насред изречението, тъй като написаното на листа отново бе приковало вниманието му. Лицето му се озари и той възкликна:
— Блестящо!
Зачаках неуверено.
— Не, не това! — Той хвърли ръкописа настрани и взе от полицата брой на „Лондон Таймс“. — Говоря ти за статията във вестника. Блестяща рецензия на новия ти сборник с разкази!
— Какво? — подскочих от мястото си.
— Спокойно, малкият. Ето, аз ще ти го прочета. Ще ти хареса, страхотно е!
Сърцето ми глътна вода и потъна. Вече виждах как се задава поредната шега или, още по-лошо, истина, замаскирана като шега.
— Добре, слушай!
Джон разгърна страниците и започна с тона на Ахав, четящ библията.
— „Тези разкази може и да се нареждат сред големите постижения на американската литература…“ Той спря и ме изгледа с невинно изражение. — Как ти се струва дотук?
— Карай нататък — рекох с гробовен глас, като пресуших на един дъх шерито си. То бе като съдбовна глътка, отмила и последните остатъци от волята ми.
— „… но, тук в Лондон“ — продължи напевно той, — „очакваме малко повече от разказвачите на истории. Като се мъчи да копира идеите на Киплинг, стила на Моъм и остроумието на Уо, той се дави някъде посред Атлантика. Това са писаници през куп за грош, предимно лоши подражания на по-добри пера. Млади човече, върви си у дома!“