Но той изведнъж скочи и застана между мен и струящата, мразовита лунна светлина.
— Чакай, стой! Не искам да ходиш никъде, размислих. Ами ако те убият…
— Джон — отместих ръцете му аз. — Очевидно е, че държиш да изляза. Вероятно си накарал момичето, което се грижи за конете, да издава разни звуци отвън, за да си направиш майтап…
— Не! — извика той с характерния си вид на престорена обида, сграбчвайки ме за раменете с широко разтворени очи. — Бог ми е свидетел!
— Вярвам ти — казах полуядосан, полуразвеселен. — Сбогом тогава.
Изтичах навън и незабавно съжалих. Джон затръшна вратата след мен и щракна резето. Стори ми се, че дочух смях.
Секунди по-късно видях силуета му на прозореца на библиотеката, с чаша шери в ръка, наслаждаващ се на нощния театър, на който бе едновременно режисьор и оживена публика.
Обърнах се, ругаейки под сурдинка, загърнах се по-плътно в цезаровото палто, игнорирах двайсетината прободни рани, нанесени ми от вятъра, и с приведена глава поех по чакълестата пътека.
Ще се помотая десетина минути, рекох си, ще накарам Джон да се притесни, ще обърна шегата му наопаки, а после ще се върна, плетейки нозе, с разкъсана и окървавена риза, с някаква скалъпена история. Да, хубав номер щях да му извъртя…
Спрях неподвижно.
Стори ми се, че в горичка по-надолу бях зърнал нещо като голямо хартиено хвърчило, което се мярна за миг и потъна зад живия плет.
Облаците плаваха пред лицето на почти пълната луна и хвърляха острови от тъмнина, които ме покриваха.
И ето че то се появи отново, малко по-далеч, сякаш цял храст цветя се бе откъснал отведнъж и понесъл като сняг над безцветната пътека. В същия миг долетя едва доловимо стенание, тих като проскърцване вопъл.
Трепнах, отстъпих назад и хвърлих поглед към къщата. Естествено, видях физиономията на Джон, ухилен като тиква на прозореца, посръбващ шери в топлия уют.
— Оо… — прорида глас отнякъде. — О, боже…
И тогава зърнах жената.
Тя стоеше облегната на едно дърво, облечена в дълга рокля с лунен цвят и наметната отгоре с тежък вълнен шал, стигащ до бедрата й. Шалът сякаш имаше свой живот, като се развяваше, вълнуваше и потрепваше от вятъра.
Явно не ме беше забелязала, или дори и да беше, не я интересувах. Не можех да я уплаша; нищо на света вече не бе способно да я уплаши. Втренченият й, нетрепващ поглед бе прикован в онази къща, онзи прозорец, в библиотеката и силуета на стоящия вътре мъж.
Лицето й бе бледо като сняг, изрязано от онзи бял, хладен мрамор, срещан в чертите на най-фините ирландки. Имаше лебедова шия, чувствени, макар и потръпващи устни и зелени, сияещи с мека светлина очи. Толкова прекрасни бяха тези очи, както и профилът й на фона на разлюлените клони, че нещо в мен се преобърна, сви се и умря. Усетих онова убийствено жегване под лъжичката, което усещат мъжете, когато красотата мине покрай тях, за да не се върне никога повече. Иска ти се да извикаш: „Стой, обичам те!“. Но оставаш безмълвен. И лятото, въплътено в нейното тяло, си отива навеки.
Но сега красивата жена, гледаща единствено в прозореца на далечната къща, ме заговори сама.
— Това той ли е? — попита.
— Какво? — чух се да произнасям.
— Той ли е там, вътре — повтори тя с тиха ярост. — Звярът. Чудовището.
— Аз не…
— Великото животно, което ходи на два крака — продължи тя. — Всички други си отиват. Той остава. Бърше ръцете си в човешка плът. Момичетата са неговите салфетки, жените — среднощната му закуска. Държи ги в избата си, наредени по реколти — знае годините, но не и имената им. Мили боже, това ли е той?
Погледнах натам, накъдето гледаше и тя, към сянката на прозореца, далеч отвъд ливадата за крокет.
И си помислих за своя режисьор в Париж, в Рим, в Ню Йорк, в Холивуд и за талазите от жени, по които го бях виждал да гази, оставяйки стъпките си върху техните кожи — един тъмен Христос, ходещ по топли морета. Пирове от жени, танцуващи по масите, жадуващи за аплодисменти, и той, прошепващ им на излизане: „Да ти се намира някоя излишна банкнота, мила? Онзи просяк пред прага направо ми къса сърцето“.
Обърнах се към тази нимфа с развети от нощния вятър коси и попитах:
— За кого става дума?
— За него — отвърна тя. — Който живее там и някога ме обичаше, а после ме разлюби. — Тя затвори очи и по страните й се стекоха сълзи.
— Той вече не живее там — казах.