— Напротив, живее! — Тя се извърна рязко, сякаш щеше да ме удари или заплюе. — Защо ме лъжеш?
— Слушай — взрях се аз в чистия, но някак стар сняг на лицето й. — Това е било в друго време.
— Не, не, съществува единствено сега! — Тя сякаш понечи да се втурне към къщата. — И аз още го обичам, толкова силно, че бих убила за него, бих погубила дори себе си!
— Името му — препречих пътя й аз. — Как се казва?
— Как, Джо, разбира се. Джоуи. Джоузеф!
Тя се помести. Аз вдигнах ръце и поклатих глава.
— Сега тук има единствено Джони. Джон.
— Лъжеш! Усещам, че е там. Може да е сменил името си, но е той. Погледни! Почувствай!
Тя разтвори длани, за да докосне вятъра, идващ откъм къщата. Последвах примера й и наистина, озовах се в друга година, преди много време. Така казваше вятърът, това потвърждаваше и сиянието на големия прозорец, в който бе застанала сянката.
— Това е той!
— Просто един мой приятел — казах меко.
— Той не е бил ничий приятел, никога!
Опитах се да видя през нейните очи и си помислих, боже, дали винаги е било така, преди четирийсет, осемдесет, сто години? В къщата винаги да е имало мъж — не същият, не, но все негови тъмни близнаци, а на пътя — изгубено момиче, със сняг в обятията вместо любов, мраз в сърцето вместо утеха, което да шепти и скръбно да нарежда, да жали и ридае, като звукът на плача й утихва чак призори, за да започне отново с изгрева на луната.
— Човекът вътре ми е приятел — повторих.
— Ако това е вярно — просъска свирепо тя, — значи ти си мой враг!
Погледнах надолу по пътеката, където вятърът вдигаше облаци прах през портите на гробището.
— Върни се там, откъдето си дошла — рекох.
Тя също обърна очи натам, към портата и праха, и гласът й посърна.
— Значи няма да има покой? — промълви скръбно. — Ще идвам тук, година след година, и никога не ще да получа възмездие?
— Ако мъжът вътре наистина е твоят Джо, твоят Джоузеф, какво би искала да сторя?
— Да го изпратиш навън, при мен — каза тихо тя.
— Защо?
— За да легна с него — отрониха устните й — и никога повече да не стана. Ще го задържа, като камък в студена река.
— Аха — кимнах.
— Значи ще му кажеш да дойде?
— Не. Защото той не е твой. Може да прилича. Да е почти същият. Да закусва с момичета и да бърше уста с техните коприни, този век с едно име, а следващия — с друго.
— И в него никога няма любов?
— Той произнася думата така, както рибарите хвърлят мрежа в морето.
— И аз съм се уловила в нея, о, господи! — И тя нададе такъв вик, че сянката в голямата къща отвъд ливадата долепи лице о̀ стъклото. — Ще стоя тук цяла нощ — рече. — Той положително ще ме усети и сърцето му ще се разтопи, без значение как е името му или колко покварена е душата му. Коя година е сега? Колко време съм чакала?
— Няма да ти кажа — отвърнах. — Това ще разбие душата ти.
Тя се обърна и ме погледна внимателно.
— Значи си от добрите, така ли, от благородните мъже, които никога не лъжат, не нараняват и нямат какво да крият? Как ми се ще да бях срещнала първо теб!
Вятърът се усили, понасяйки думите й. Някъде далеч в спящия град започна да бие часовник.
— Трябва вече да се връщам — казах с въздишка. — Мога ли по някакъв начин да ти върна покоя?
— Не — рече тя. — Не си ти този, който го е отнел.
— Разбирам.
— Не разбираш, но поне се опитваш, за което ти благодаря. Хайде върви, ще се простудиш до смърт.
— Ами ти?…
— Ха! — изсмя се тя. — Аз вече отдавна съм мъртва. Няма как да ме хване втори път. Бягай!
С удоволствие се подчиних, тъй като вече бях препълнен от студената нощ, бялата луна, отминалите времена и нея самата. Вятърът ме тласкаше в гърба нагоре по тревистия хълм. Стигнах до прага и се обърнах. Тя още стоеше там, на млечния път, с развят на вятъра шал, вдигнала едната си ръка. Стори ми се, че я чух да мълви:
— Побързай. Кажи му, че имам нужда от него!
Аз заблъсках по вратата, нахлух в къщата, минах бегом през коридора, мярвайки отражението си в огледалото — разкривена бледа мълния.
Джон беше в библиотеката и отпиваше от поредното шери. Наля едно и на мен с думите:
— Някой ден ще се научиш да не приемаш буквално всичко, което ти казвам. Боже, виж се само! Станал си на ледена висулка. Хайде, глътни това. Ето ти и още едно, да се съвземеш!