Изпразних чашата, той я напълни, изпразних я пак.
— Значи всичко е било шега?
— Че какво друго? — Той се засмя, после млъкна.
Отвън отново долетя протяжният стон, сякаш луната леко бе подраскала по покрива с нокът от скръб.
— Пак твоята банши — рекох, забил поглед в питието си, неспособен да помръдна.
— Да, малкият, да — отвърна Джон. — Пийни си сега, а аз ще ти прочета още веднъж оня великолепен отзив за твоята книга от „Лондон Таймс“.
— Но нали го изгори.
— Разбира се, но го помня наизуст. Наздраве по този повод.
— Джон — казах, гледайки вторачено огъня, където горещото дихание още развяваше пепелта от изгорения вестник. — Тази статия… съществува ли наистина?
— Че как иначе, що за въпрос. Всъщност дори… — Той направи пауза и се престори, че размишлява задълбочено. — Хората от „Таймс“, познавайки голямата ми обич към теб, ме помолиха сам да напиша рецензията. — Той се пресегна с дългата си ръка, за да напълни отново чашата си. — И аз го направих. Под измислено име, разбира се. Чудесен жест от моя страна, нали? Но трябваше да бъда честен, момчето ми, трябваше да бъда честен. Затова казах кои неща от книгата ти действително смятам за добри и кои — не чак дотам. Критикувах я така, както бих сторил, ако ми донесеш некадърно написана сцена от сценарий, а аз те накарам да я преработиш. Е, не съм ли най-милият и справедлив човек на света?
Той се наведе към мен, улови брадичката ми с ръка, повдигна я и се взря продължително и ласкаво в очите ми.
— Нали не си разстроен?
— Не — изграчих аз.
— Май послъгваш. Съжалявам, хлапе, това беше шега, просто една шега. — И той ме тупна дружески по рамото.
Колкото и слаб да бе ударът, за мен бе като стоварване на парен чук.
— Ще ми се да не беше измислял тази шега, ще ми се статията да беше истинска.
— И на мен, синко. Не ми изглеждаш добре. Мисля да…
През къщата премина течение. Прозорците пропукаха и изстенаха.
Изведнъж, без всякаква видима причина, казах:
— Твоята банши. Тя е отвън.
— Не, не, това беше само номер. Не биваше да се връзваш така.
— Повярвай ми — рекох, кимвайки към прозореца. — Там е.
Джон се засмя.
— Да не си я видял?
— Тя е млада и красива жена, загърната с шал в студената нощ. Жена с дълги тъмни коси, огромни зелени очи, белоснежна кожа и горд финикийски нос. Звучи ли ти като някоя, която си познавал през живота си?
— Поне като хиляда — той се засмя отново, но по-тихо, претегляйки шегата си. — По дяволите…
— Тя те чака — продължих. — Долу е, в края на алеята.
Джон погледна неуверено към прозореца.
— От нея бе звукът, който чухме — казах. — Тя те описа, или поне някой, който прилича на теб. Нарече те Джоуи, Джо, Джоузеф. Но стана ясно, че си ти.
Той се замисли.
— Млада и красива, казваш? И чака отвън сега, в този момент?
— Най-красивата жена, която съм виждал.
— Да не носи нож?…
— Не е въоръжена.
Джон изпъшка.
— Е, тогава не ми остава друго, освен да изляза и да си побъбря с нея, не смяташ ли?
— Тя чака.
Той стана и тръгна към вратата.
— Облечи си палтото, навън е студено — посъветвах го.
Докато го надяваше в антрето, звукът долетя отново, този път съвсем отчетливо. Вопъл, ридание и отново вопъл.
— Боже — каза Джон с ръка на бравата, без да се обръща, за да не видя, че е пребледнял. — Наистина е там.
После се насили да натисне дръжката и да отвори вратата. Вятърът нахлу с шепот, носейки със себе си още един тих стон.
Той застана на прага, взирайки се в дългата пътека, водеща в тъмното.
— Чакай! — викнах в последния момент.
Джон спря.
— Има още нещо, което не съм ти казал. Тя наистина е там и те очаква. Но тя е… мъртва.
— Не ме е страх.
— Теб не, но мен — да. Никога няма да се върнеш обратно. Колкото и да те мразя тъкмо сега, не мога да те пусна да отидеш. Затвори вратата, Джон.
Нов стон, ново ридание.
— Затвори вратата.
Приближих и се опитах да сваля ръката му от месинговата дръжка, но той я стисна здраво, вирна глава, погледна ме и въздъхна.