— Разкажи ни повече за онази нощ — рече запленено Килпатрик.
— Повече, друг път — отсече свещеникът. — Всички вън! Заобиколете парка. Отваряйте си очите на четири. Ще се срещнем отново тук след час.
— Това е друго нещо! — извика Кели. — Хайде действително да видим каква ужасия са намислили!
Вратите се разтвориха широко, тълпата се изсипа на улицата, а свещеникът застана посред тях, давайки указания:
— Кели, Мърфи, вие покрай северната страна на парка. Тимълти, ти откъм южната. Нолан, Кланъри и Гарити да вземат източната, а Моран, Магуайър и Килпатрик — западната. Живо! — Но някак си в цялата суматоха Кели и Мърфи още на половината път до парка се отбиха в кръчмата „Четирите детелини“, за да се подкрепят за преследването, Нолан и Моран се натъкнаха на благоверните си съпруги и трябваше да търсят спасение обратно в „Провинциите“, а Магуайър и Килпатрик минаха покрай киното на Графтън Стрийт, чуха носещия се отвътре глас на Дина Дърбин и се намъкнаха в залата, присъединявайки се към Дуун, който прекарваше там следобеда си.
Тъй че участниците в акцията по наблюдение на извънземните посетители останаха само двама — Гарити от изток и Тимълти откъм юг. Аз се присъединих към последния, който, потънал в съзерцание, отказваше всякакъв разговор.
След половин час висене на вятъра и студа, Гарити дотърча до нас и извика:
— Какво им има на тия палячовци? Просто си стоят насред парка, не са мръднали цял следобед. А на мен пръстите ми измръзнаха. Ще прескоча до хотела да се стопля и веднага се връщам да стоя на пост с теб, Тим, а също и с теб, янки!
— Недей да бързаш — отвърна подире му Тимълти със странен, тъжен, отвеян, философски глас.
После, без да ми обръща внимание, влезе в парка и цял час седя, наблюдавайки шестимата мъже, които, както и преди, не помръдваха. При вида на Тимълти, с неговия мрачен поглед и дълбока бръчка, прорязала челото му, човек можеше почти да си помисли, че е някой ирландски събрат на Шопенхауер или Кант, или пък че е прочел стих или чул песен, от която духът му е помръкнал. Когато часът най-сетне изтече, той събра мислите си като шепа студени камъчета и тръгна да си върви. В този момент, потривайки ръце и потропвайки с крака, пристигна обратно Гарити. Но преди да успее да обели и дума, Тимълти му посочи с ръка и каза:
— Иди и седни. Помисли. Погледай. После ми кажи.
Когато отворих вратата на „Четирите провинции“ и махнах на Тимълти да влезе, всички ни изгледаха гузно. Свещеникът още се губеше някъде из града по работа, а те, след като бяха минали набързо през парка, колкото да успокоят съвестта си, се бяха събрали отново в щаба на разузнаването.
— Тимълти! — извикаха няколко гласа едновременно. — Янки! Казвайте! Какво става?
Тимълти, без да бърза, отиде до бара и отпи от чашата си. Мълчаливо огледа собственото си отражение, дълбоко погребано под лунния лед на огледалото зад тезгяха. Обърна и темата така и иначе, с опакото навън и после пак наобратно. Най-сетне затвори очи и каза:
— Поразително е колко много…
— Да? — произнесоха безмълвно всички около него.
— Цял един живот на пътешествия и размисли — продължи той — ме навежда на мисълта, че между хората като тях и тези като нас съществува странно сходство.
Всички ахнаха с такава сила, че трептящите светлинки, отразявани от призмите на малките полилеи над бара, смениха посоката си. Когато тези ята от миниатюрни блестящи рибки най-сетне се поуспокоиха, Нолан рече:
— Имаш ли нещо против да си сложиш шапката, та да ти я съборя от главата?
— Да, да, сложи я, събори я! — развикаха се наоколо.
— Тихо, тихо — казах аз.
— Според вас — продължи невъзмутимо Тимълти, — ние разбираме ли от стихотворения и песни?
Друг вид възглас мина из тълпата, дочу се неохотно одобрение.
— Разбираме, и още как.
— О, такава ли била работата.
— А пък ние си помислихме…
— Задръжте! — вдигна ръка Тимълти, все още със затворени очи.
Всички млъкнаха.
— Ако не пеем песни, ние ги пишем, а ако не ги пишем, ги танцуваме. Не са ли и те истински ценители на песента, на стиховете и на танца? Току-що ги чух отдалеч да рецитират и да пеят сами на себе си, насред поляната.
Имаше известна правота в думите му. Присъстващите се посбутаха, признавайки този факт.