— Намираш ли и някакви други прилики? — попита свъсено Фин.
— Да, намирам — рече Тимълти с тон на съдия.
Тълпата се скупчи по-близо и затаи дъх, а аз трескаво си водех бележки.
— И те като нас обичат понякога да се почерпят.
— Имаш право, за бога! — викна Мърфи.
— А също така — продължи напевно ораторът — се женят много късно, ако изобщо го сторят! И…
Но тук се вдигна такава врява, че той трябваше да я изчака да стихне, преди да довърши:
— И… не се занимават много-много с жени.
Избухна същинско стълпотворение от крясъци, блъскане и викове; един искаше да черпи Тимълти, а друг го канеше да се разберат отвън. Но той дори не трепна с вежда, побойникът бе усмирен, а когато всички вече разполагаха с нови питиета и напрежението се поразсея, се разнесе силният, ясен глас на Фин:
— А сега би ли обяснил престъпното сравнение, което току-що направи под покрива на този почтен бар?
Тимълти бавно отпи от чашата си, после най-сетне отвори очи, погледна спокойно Фин и с кристално звънка дикция произнесе:
— Къде в цяла Ирландия един мъж може да легне с жена?
Той остави фразата да попие.
— Триста двайсет и девет дни в проклетата година вали дъжд. През останалото време е толкова мокро, че няма нито едно местенце, нито късче земя, където да се осмелиш да проснеш някоя жена от страх да не би да се вкорени и да пусне листа — ще го отречете ли?
Тишината не го отрече.
— Тъй че, когато опре до греховни наслади и скандални плътски удоволствия, на клетия глупак ирландец не му остава друго, освен да се пренесе мислено в Арабия. Затова нашите сънища са арабски — за топли нощи, суха земя и свястно място, където не само да седиш, но да легнеш, и не само да легнеш, но да лудуваш, да се гърчиш и опиващ в хватката на сладостни възторзи.
— Майчице, чул те господ — рече Фин.
— Тъй, тъй — закимаха всички.
— Това първо. — Тимълти сгъна показалеца си. — Няма място. После идват времето и обстоятелствата. Да речем, примамил си някоя кръшна девойка в полето — и после какво? Тя носи мушама, гумени ботуши, шал на главата и чадър над всичко това, а ти издаваш звуци като нерез, заклещил се на вратата на кочината. Тоест, едната ти ръка е в пазвата й, а с другата се бориш с ботушите, а по-далеч няма и да стигнеш, защото кой междувременно диша във врата ти със сладкия си ментов дъх?
— Енорийският свещеник? — предположи Гарити.
— Енорийският свещеник — промълвиха и останалите в отчаяние.
— Е, това са вторият и третият гвоздей от кръста, на който са разпнати всички ирландски мъже.
— Продължавай, Тимълти, продължавай.
— Тези сицилиански симпатяги се събират на компании, ние също. Ето, сега тук седи компанията от кръчмата на Фин, нали?
— Проклети да сме, ако не е така!
— Те изглеждат тъжни и потиснати през половината време, а после му отпускат края, беснеят и се забавляват — намират се или горе, или долу, но никога по средата. На кого ви напомня това?
Всеки погледна образа си в огледалото и кимна.
— Ако имахме избора — продължи Тимълти — да отидем вкъщи при проклетата си жена, омразната тъща и старата неомъжена сестра и там да тънем сред пот и сълзи или да останем тук за още една песен, още една чашка, още една история — кое бихме предпочели?
Мълчание.
— Помислете за това. Отговорете си честно. Прилики. Сходства. Списъкът е дълъг. И си струва да го поогледаме, преди да скачаме, да хулим и да викаме стражата.
Тишина.
— Би ми се искало — обади се след доста време нечий глас, странен, любопитен — да ги опозная по-отблизо.
— Мисля, че желанието ти скоро ще се изпълни — казах аз, избягвайки излишен драматизъм, предвид на обстоятелствата.
Всички замръзнаха в жива картина.
Някъде отдалеч долетя слаб, крехък звук. Както в чудна утрин, когато се събуждаш и още в просъница едно особено усещане ти казва, че във въздуха се носи първият сняг, пада надолу, гъделичкайки небесата, и кара тишината да отстъпи и да се стопи в нищото.
— Ей — обади се Фин. — Днес е първият ден от пролетта…
И така си беше. Първо лекият ръмеж на стъпки по паважа, а после хорът от птича песен.
По тротоара, по цялата улица и пред бара зазвучаха зими и пролети. Вратите се отвориха широко. Мъжете се облегнаха назад в очакване на предстоящия сблъсък. Стегнаха нервите си. Стиснаха юмруци в джобовете и зъби в тревожните си усти. И ето че в бара, подобно на деца посред коледно празненство, където всичко е играчка, дрънкулка или лакомство, се изсипаха високият, слаб възрастен мъж, който приличаше на юноша, и малките, слаби, по-млади мъже, в очите на които прозираше старост. Звукът от падащия сняг престана. Птичите песни заглъхнаха.