— Не е вярно — каза Рики, вдигайки очи от чинията.
— Показа се, и още как. Нямаше кураж за две пари и се наложи да оставим нещастника, защото на жена ми не й стискаше да го превозим през граница.
— Ами я си представи, че беше някой престъпник, Джон? Политически беглец или нещо подобно? Тогава щяха да ни тикнат завинаги зад решетките…
— Не ти стискаше, това е. — Той запали пурета и се приведе напред, взирайки се към жена си в отсрещния край на масата, на много километри от него. — Направо ми е противна мисълта, че съм женен за подобно безгръбначно, мекотело. На теб нямаше ли да ти е противно да имаш такава жена, хлапе?
Аз се облегнах на стола с уста пълна с храна, която не можех нито да сдъвча, нито да преглътна.
Погледнах своя гениален работодател, после жена му, после пак него и отново нея.
Главата й беше приведена.
— Страхливка — каза той за сетен път и изпусна дим през ноздрите си.
Обърнах очи към мъртвата птица в чинията си и си спомних една сцена, случила се сякаш много отдавна.
През август, замаян от жегата, влязох в една книжарница в Бевърли Хилс, търсейки „Моби Дик“ в джобен формат. Книгата, която имах вкъщи, бе твърде обемиста за пътуване. Трябваше ми нещо по-компактно. Споделих със собственика вълнението си от това, че ще пиша сценарий по нея и ще пътувам до Европа.
Още докато говорех възбудено, една жена от далечния ъгъл на магазина се обърна и много ясно изрече:
— Не тръгвайте на това пътешествие.
Това бе Илайджа пред трапа на „Пекод“, предупреждаващ Куикуег и Ишмаел да не следват капитан Ахав около света, защото това е ужасна мисия, загубена кауза, от която може никой да не се върне жив.
— Не тръгвайте — повтори отново непознатата.
— Коя сте вие? — попитах, отърсвайки се от изумлението.
— Бивша приятелка на режисьора и съпруга на един от сценаристите му. Познавам ги добре, а страшно ми се иска да не беше така. И двамата са чудовища, но особено този ваш режисьор. Ще ви сдъвче преди да се усетите и ще изплюе само кокалите.
— Ами тогава…
Тя се вторачи в мен.
— Каквото и да правите, не заминавайте.
Клепачите на Рики бяха стиснати, но изпод ресниците й бликаха сълзи, стичаха се към върха на носа й и капеха в чинията.
Боже мой, помислих си, и това е първият ми ден в Ирландия, първият ден работа за моя идол.
6.
На следващия ден след обяд обиколихме „Кортаун Хаус“, старото имение, в което бе отседнал режисьорът ми.
Имаше голяма ливада, зад нея гора, после пак ливада и пак гора.
По средата на ливадата срещнахме доста голям черен бик.
— Охо! — възкликна Джон и смъкна сакото си.
После се приближи към бика, размахвайки дрехата с викове:
— Ха, торо! Ха, ха!
Само след минута, помислих си, един от нас щеше да е мъртъв. Дали щях да съм аз?
— Джон! — викнах тихо, ако такова нещо изобщо бе възможно. — Моля те, сложи си сакото!
— Ей, торо! Оле! — продължаваше да дере гърло той.
Бикът стоеше неподвижно, вторачен в нас.
Джон сви рамене и надяна обратно сакото си.
Аз изтичах напред, за да хвърля Федала зад борда, да събера екипажа, да накарам Илайджа да предупреди Ишмаел да не тръгва, а след това да вдигна платната на „Пекод“ и да потегля около света.
И така потръгна, ден след ден, седмица след седмица. Убивах Кита всяка нощ само за да го видя възкръснал на сутринта, губех се из Дъблин, а времето нанасяше своите удари, надигайки се от мрачното си леговище сред Атлантика, с пелени от дъжд, пориви от студ и още пелени от дъжд.
Лягах в леглото и се събуждах посред нощ, мислейки, че съм чул нечий плач, може би моя собствен, но докосвах лицето си и то бе сухо.
Сетне поглеждах през прозореца и си казвах: ами да, това е просто дъждът, дъждът, вечният дъжд. Обръщах се още по-тъжен върху възглавницата и се мъчех да хвана дирите на изплъзващия се сън.
После, в късните следобеди, бродех сред сивите камъни на Килкок, покрити с бради от мъх. Това бе каменен град и дъждът валеше със седмици, докато аз работех върху сценария, който трябваше да се заснеме под горещото слънце на Канарските острови по някое време следващата година. Страниците бяха пълни с палещи слънца и жарки дни, докато аз чуках по клавиатурата в Дъблин или Килкок, а студеният вятър блъскаше по прозорците.
На трийсет и първата вечер на вратата на хотелската ми стая се почука. Отворих и видях Майк, пристъпващ от крак на крак.