Снел-Оркни направи пауза.
Мъжете стояха като омагьосани. Спогледаха се един друг. Помежду им се породи нарастващ шепот. Настъпи раздвижване. И тогава Нолан започна да ръкопляска. Гарити последва примера му. Същото сториха и Фин и Тимълти, и всички останали, докато накрая не се разразиха бурни аплодисменти и одобрителни възгласи. Аз се присъединих към тях.
Снел-Оркни стоеше неподвижно, къпейки се в овациите. Склони свенливо очи и направи лек поклон.
После, някак неочаквано, всеки един от мъжете откри, че дланите му пляскат във въздуха. Те се смутиха. Ръцете им забавиха движенията си и аплодисментите започнаха да замират. Те се огледаха наоколо, недоумявайки, че се възхищават на тези, в които само допреди малко се бяха съмнявали. Вече се чудеха какво да сторят, когато Фин измърмори:
— Е, какво пък, по дяволите!
И запляска още по-силно, а останалите го последваха. Чашите по рафтовете задрънчаха. Всичко се взриви и разтресе от викове:
— Разбира се, какво по дяволите!… Да!… На кой му пука!… Браво!
Бурята постепенно утихна. Снел-Оркни стоеше насред бара, изчервен до уши, а Тимълти каза:
— Ех, да имахте само и ирландски акцент, какъв разказвач щеше да стане от вас!
— Правилно!… Истина е!… Вярно казваш! — подкрепиха го всички.
— Бихте ли ме научили на този акцент, сър? — попита високият мъж.
Тимълти се поколеба.
— Аз… Хм… Боже, ами защо пък не! Разбира се! Ако ша разпра’яш врели-некипели, най-добре да го пра’йш както тря’а!
— Много благодаря — каза Снел-Оркни.
Тук неохотно се намеси Фин:
— Извинете, но някъде в хода на вашия разказ пропуснахме същността му. Имам предвид причината да ни разкажете за Кралицата, Краля и всичко останало.
— Колко глупаво от моя страна. Виждате ли, ние сме децата на Слънчевия крал. Което ще рече, че вече пет години не сме виждали есен, топяща се снежинка, не сме усещали мразовит вятър, нито сме чували прозорците да пропукват от студ. Почти сме забравили как изглеждат облаците. Целите сме изсъхнали от жега. Трябва да получим дъжд, или, ако е възможно, сняг, ако не — ще загинем — нали така, приятели?
— Да, да, точно така — изчуруликаха сладко петимата.
Отвън проблесна светкавица, търкулна се гръм — предвестници на дъжд, обещания за сняг.
Фин кимна доволно.
— Бог явно надава ухо.
— О, за дъжда не берете грижа — добавиха гръмогласно останалите. — Дъжд ще има колкото искате… Направо ще ви удави…
— Ние следвахме лятото по целия свят — продължи Снел-Оркни. — Живяхме в топлите, горещи и знойни месеци на Ямайка и Насау.
— Порт о Пренс — каза един от приятелите му.
— Калкута — добави втори.
— Мадагаскар, Бали — обади се трети.
— Флоренция, Рим, Таормина! — вметна четвърти.
— Но накрая, едва вчера, чухме по новините, че тази година зимата в Дъблин била изключително снежна. Тогава се запитахме къде в целия свят най-много бихме искали да видим сняг? И си казахме, хайде да се упътим на север, да усетим отново студа. Не знаехме какво точно търсим, но го открихме в парка „Сейнт Стивънс“.
— Кое, мистериозното нещо ли? — възкликна Нолан, но после се цапна по устата с ръка. — Имах предвид…
— Най-добре вашият приятел тук да ви разкаже — отвърна високият мъж.
— Кой наш приятел? Гарити ли?
Всички погледи се обърнаха към него.
— Тъкмо това се канех да ви съобщя, когато нахълтах преди малко — каза Гарити. — Те стояха в парка и гледаха нагоре… към есенните листа, които падаха от клоните, защото целите дървета бяха покрити с лед!
— И това е всичко? — извика разочаровано Нолан.
— Струваше ни се напълно достатъчно за момента — вметна Снел-Оркни.