Или, помислих си аз, преди вечерта да отмине и след няколко часа всичко да затвори отведнъж — бирените кранове, капаците на пианата, акордеоните, солистите, дуетите и квартетите, кръчмите, сладкарниците и кината. Тогава, като в Съдния ден, огромна вълна ще изхвърли половината дъблинско население под безжалостната светлина на уличните лампи, за да оглежда сиротни лица в никелираните автомати за дъвки. Съкрушени, лишени от всяка духовна и физическа опора, тези клети души ще побродят малко като мухи без глави и после ще се упътят, тътрейки нозе, към къщи.
Но за момента слушах разгорещената дискусия, мъчейки се, заедно със Снел-Оркни и питомците му, да проумея нейния смисъл.
— Дуун!
— Хулихан!
Най-сетне Тимълти погледна първо мен, а после високия, блед гост, и каза:
— Разбирате ли за какво става дума? Падате ли си по спорта? Знаете, крос, щафета четири по сто и други подобни атлетични дисциплини?
— На два пъти съм посещавал Олимпийските игри — отвърна Снел-Оркни.
— Ама и вие не си поплювате — зяпна Тимълти. — Добре, а чували ли сте за специалния ирландски десетобой, провеждан в кината?
— Току-що споменахте за спринта преди химна.
— Чакайте, чакайте — не се стърпях аз. — Какъв е този спринт?
— Пре-ди-хим-на! — каза сричка по сричка Фин.
— Откакто си в Дъблин — намеси се Тимълти, — не може да не си ходил на кино.
— Да, снощи гледах филм с Кларк Гейбъл, а предната вечер — една стара лента с Чарлс Лотън…
— Достатъчно! Явно и ти си маниак като всички ирландци. Ако не бяха кината и кръчмите да прибират бедните и безработните от улиците и да им мътят главите, вече отдавна да сме дръпнали запушалката на тоя остров и да сме го пратили на дъното на океана. Така — потри ръце той. — А сега ми кажи, забелязвал ли си един национален атрибут, който се явява всяка вечер след края на филма?
— След края на филма? — замислих се аз. — Чакайте, чакайте! Да нямате предвид националния химн?
— Него ли имаме предвид, момчета? — извика Тимълти.
— И още как! — отвърнаха всички.
— Всяка божия вечер — завъртя очи към тавана той, — след всяка проклета прожекция, година след година оркестърът ти гръмва в ушите в името на родината, сякаш умираш от желание да чуеш тази кошмарна мелодия. И познай какво се случва тогава?
— Ами — влязох в тона му аз, — ако си мъж на място, ще се опиташ да се измъкнеш от салона в онези няколко скъпоценни секунди между края на филма и началото на химна.
— Браво, улучи!
— Сипете на американеца, да си оплакне гърлото!
— В края на краищата — казах небрежно — след толкова слушане на всеки химн ще започне да му се губи ефектът. Не че искам да ви засегна — побързах да добавя.
— Никого не засягаш! — увери ме Тимълти. — Тук сме все патриоти, ветерани от ИРА, преживели Вълненията и любящи родината си. И все пак, ако вдишваш един и същ въздух хиляди пъти, накрая ще започне да ти се мае главата. Затова, както сам правилно отбеляза, през този пратен от бога три– или четирисекунден интервал всяка публика, която е с всичкия си, си плюе на петите към изхода. А най-добрият в дисциплината е…
— Дуун — прекъсна го Снел-Оркни. — Или може би Хулихан. Вашите спринтьори!
Всички се усмихнаха, горди от съобразителността му.
— Сега — рече Тимълти с присвити очи и дрезгав от вълнение глас, — в същия този момент, на няма и сто метра от тук, в уютния сумрак на киното на Графтън Стрийт, на четвъртия ред до централния проход седи…
— Дуун — казах аз.
— Тоя човек е ясновидец — рече Хулихан и ми свали шапка.
— Точно така — преглътна Тимълти. — Дуун. Той не е гледал филма преди — играе Дина Дърбин, и го дават за първи път. Сега часът е…
Всички очи се устремиха към часовника на стената.
— Точно десет! След четвърт час прожекцията ще свърши.
— И какво? — попитах аз.
— Ето какво! — рече Тимълти. — Ако пратим там Хулихан за проверка на бързината и ловкостта му, Дуун охотно ще приеме предизвикателството.
— Вие тук да не би да ходите на кино само заради спорта? — поинтересува се Снел-Оркни.
— За бога, не. Ходим заради пеенето на Дина Дърбин и всичко останало. Но ако, да речем, Дуун случайно забележи влизането на Хулихан, който ще пристигне късно и ще седне точно срещу него от другата страна на прохода, той веднага ще се досети какво става. Двамата ще се поздравят един друг, а после ще стоят мирно, вперили взор в екрана, докато там не се появи надписът „Край“.