— Ръчкай ме в ребрата, момче, дръж ме нащрек, ако пак взема да се унасям!
— Млъквайте там! — рече някой. — Мистерията започва.
И тя наистина беше такава — мистерия на музиката, изкуството и животът ако щете, въплътена в младото момиче, пеещо от сребърния екран.
— В теб ни е надеждата, Дуун — сбутах го аз.
— О, да — усмихна се унесено той. — Виж я само, не е ли прекрасна?
— Залозите, човече! Приготви се!
— Добре, добре. Чакай само да се поразкърша малко. О, не! Господи, Исусе!
— Какво има?
— Как не ми дойде наум по-рано. Десният ми крак. Пипни само. Не, няма смисъл. Умрял е!
— Искаш да кажеш, изтръпнал? — зяпнах го аз.
— Умрял, изтръпнал, все тая, изгубен съм! Слушай, момче, ще трябва да тичаш вместо мен! Ето ти каскета и шала ми!
— Ти луд ли си?…
— След като грабнеш победата, ще си признаем всичко, ще им обясним, че е трябвало да ме смениш заради тоя мой глупав крак!
Аз нахлупих каскета, омотах шала около врата си.
— Но как… — понечих да протестирам.
— Ще се справиш чудесно! Само помни, не скачай преди надписа! Песента почти свършва. Напрегнат ли си?
— Май да!
— Помни, синко, сляпата страст побеждава! Хвърляй се смело. Ако настъпиш някого, не се обръщай назад. Ето! — Той дръпна колене настрана, за да ми направи място. — Песента свърши. Той я целува…
— Край! — извиках аз.
И скочих на пътеката.
Затичах нагоре по коридора. Пръв съм, помислих си. Водя пред всички! Ето я вече вратата!
Блъснах я точно в мига, в който прозвуча химнът.
Нахълтах във фоайето — успех!
Спечелих, рекох си невярващ, увенчан с каскета и шала на Дуун като с лаврови венци. Победа за отбора!
Кой ли щеше да е втори, трети, четвърти?
Обърнах се към вратата, която полека се затваряше зад мен.
И едва тогава чух викове и врява отвътре.
Боже мой, мина ми през ума, сигурно всички вкупом са тръгнали в грешна посока, някой се е спънал, паднал е и половин дузина мъже са се натъркаляли върху него. Иначе защо бях пръв и единствен? Сигурно вътре се водеше мълчалива схватка на живот и смърт, двата отбора са се счепкали, хванали за гушите, за поясите, натръшкани над, под и около седалките — друго обяснение нямаше!
Трябваше да вляза, да ги спра, да извикам, че съм победил.
Отворих широко вратата.
Взрях се в бездната, където нищо не помръдваше.
Нолан дойде и също надникна през рамото ми.
— Ето на, това са ирландците — рече, кимайки. — Поставят музите над всичко, дори над спорта и залозите.
Защото, какви бяха възгласите, долитащи до мен от тъмното?
— Пусни я пак! Още веднъж! Последната песен, Фил!
— Никой да не мърда. На седмото небе съм. Дуун, колко си бил прав!
Нолан мина покрай мен и също отиде да седне.
Аз известно време стоях, гледайки над редовете към двата отбора спринтьори, залепнали като омагьосани в седалките си и бършещи очи.
— Хайде, Фил, какво става? — извика Тимълти някъде отпред.
— Готово! — отзова се последният.
— И този път — добави Тимълти — без химна.
Аплодисменти.
Осветлението помръкна и угасна. Екранът засия като огромно топло огнище.
Обърнах глава назад към нормалния, трезв свят на Графтън Стрийт, към баровете, хотелите, магазините и вечерния живот. Поколебах се.
После, под звуците на „Прекрасния остров Инисфрий“, свалих каскета и шала, скрих тези лаври на победата под една седалка и бавно, с наслада, разполагайки с цялото време на света, се мушнах покрай Снел-Оркни и неговите канарчета и тихо се отпуснах на мястото си…
30.
И неусетно дойде време за раздяла.
Но за бога! — рече Тимълти. — Та вие току-що пристигнахте! Вече намерихме онова, за което бяхме дошли, казахме каквото имахме да казваме, и наблюдавахме вашия удивителен спринт, за което сме ви дълбоко благодарни — отвърна високият, весел и тъжен, млад и стар мъж. — Няма защо да стоим повече. Цветята трябва да се връщат обратно в парника… инак току-виж увехнали. Ние постоянно хвърчим, скачаме и тичаме. Никога не се спираме на едно място.
Тъй като летището бе потънало в мъгла, за птичките не оставаше друг избор, освен да се напъхат в клетката на ферибота от Дън Лири за Англия, а за обитателите на кръчмата на Фин и мен самия — да се съберем на кея в късната вечер, за да ги гледаме как отплават. Всичките шестима стояха на горната палуба и махаха с ръце надолу, а ние — Тимълти, Нолан, Гарити и останалите — махахме с ръце нагоре. И когато сирената изсвири и бордът се отлепи от пристана, Главният птичар кимна, разпери дясната си ръка във въздуха и всички запяха: „Както си крачех из славния Дъблин, в дванайсет часа през нощта, красива девойка видях аз, да реши коси пред свещта…“