— Майчице — рече Тимълти, — чувате ли това?
— Сопрани, всичките до един! — извика Нолан.
— И то не ирландски, а истински — допълни Кели. — Как не сме знаели по-рано? Можехме да ги слушаме цял час преди отплаването.
— Странно. Странно — кимна Тимълти, вслушвайки се в плаващите над вълните звуци. — Като си помисли човек, поне от сто години се разправя, че били изчезнали от нашите земи. А ето че сега се върнаха, макар и за малко.
— Чакай, кои били изчезнали? И кои са се върнали? — попита Гарити.
— Как кои? Феите и елфите, разбира се, които някога са обитавали Ирландия, но вече ги няма. Сега дойдоха за един ден, оправиха времето и си тръгват, но преди са живеели тук за постоянно.
— О, я стига! — викна Килпатрик. — Млъкнете и слушайте!
Така и направихме — деветима мъже в края на кея, а корабът отплаваше, гласовете се носеха и мъглата настъпваше. Не помръднахме дълго време, чак докато силуетът не се смали в далечината, а мелодията не изчезна като дъх на папая в студа. Докато се върнем в „Четирите провинции“, започна да прехвърча сняг, който скоро премина в дъжд.
31.
Нощта на дългите ножове.
Или по-точно на един нож — гилотината.
Само ако знаех, както би казал някой герой от детективски роман.
Когато всичко свърши, си спомних за Илайджа, застанал пред трапа на кораба „Пекод“, или за самия себе си в книжарницата, когато се канех да купя джобното издание на „Моби Дик“ и чух съдбовните, пророчески слова на непознатата жена:
— Не тръгвайте на това пътешествие.
И своя наивен отговор:
— Той не е срещал такъв като мен досега. Може би това ще направи нещата различни.
Как ли пък не. Единствената разлика беше, че отне малко повече време да се подготви прасето за клане, да му се резне гърлото и да се окачи на месарската кука.
Ленин е наричал такива лапнишарани като мен „полезни идиоти“.
Което ми напомня за онзи образ на Чаплин — помните ли? — когато той пресича една улица, покрай него минава камион с дървен материал и от каросерията пада червено знамение. Чаплин го вдига и побягва след камиона, за да им каже, че са го изгубили. В същия миг иззад ъгъла изскача тълпа болшевики. Той не ги вижда, а продължава да вее байрака. Появяват се ченгетата, сграбчват Чаплин, стъпкват червеното знаме и му теглят един хубав пердах, преди да го хвърлят в дранголника. Тълпата, естествено, се разбягва. Такива ми ти работи…
И ето че аз съм в Дъблин, хванал червеното знаме в ръка и го развявам пред лицето на Джон. Или пък съм на площад Конкорд в Париж, посрещам закритите карета от Бастилията и помагам на осъдените да се качат по стъпалата на гилотината. Едва когато стигам догоре, разбирам къде съм, изпадам в паника и слизам оттам разполовен.
Такава е съдбата на невинните, или на тези, които се заблуждават, че са невинни. Както ми каза веднъж един познат, „Хайде да не се правим на прекалено наивни“.
Ще ми се да бях последвал съвета му през онази вечер в китайския ресторант, изгубен някъде сред дъждовете и мъглите на Дъблин.
Тогава моите ангели хранители не ме опазиха — нито пък аз сам се опазих — да не пийна повечко и да не се разбъбря пред Джейк Викърс, неговата парижка приятелка и още трима-четирима госта от Ню Йорк и Холивуд.
Беше вечер, в която ти се струва, че нищо не може да тръгне накриво. Вечер, когато всяка дума, излизаща от устата ти, е находчива, духовита, остра като бръснач, караща другите да се превиват от смях и да чакат следващия ти залп от остроумие. А ти не ги караш да чакат дълго, хвърляш нови и нови фойерверки, докато накрая целият не се потопиш в топлата вана на веселбата, не зариташ с крачета на пода, гърчейки се от насладата на собствения си нажежен до бяло гений.
Седях и слушах как мели собственият ми език, наквасен от алкохола, прицелвах се и стрелях, доволен от комичния си талант. Аз и пиянското ми бръщолевене се превърнахме в център на вниманието. Дори Джон се дивеше на дръзките ми забежки в областта на дружеските шаржове и подигравки. Смятах, че съм се запасил с по нещо пикантно за всеки от сътрапезниците, подобно на онези психолози, които могат да отгатнат по нашите вежди, прически, потръпвания на ушите и ноздрите, оголвания на зъбите и тъй нататък повече, отколкото е изписано в хороскопа ни или пък с мастилото върху белия лист. Ако не се издадем сами с почерка, облеклото или процента алкохол в кръвта си, то дъхът ни ще го стори вместо нас — или пък лекото кимване или поклащане на глава, което експертът ще улови и ще прецени както с какво си мием зъбите, така и какво имаме в главата си. И тъй, наредил своите приятели пред стената, аз отправях залпове от остроумие срещу техните навици, пози, претенции, любовни и творчески постижения, липса на вкус, на пунктуалност, наблюдателност и тъй нататък. Надявах се, че в повечето случаи го правя леко, без да оставям белези за бинтоване. Пробивах дупки в техните маски, сипвах вътре сяра и палех фитила. Експлозиите оставяха сажди по лицата, но не откъсваха пръсти или крайници. По едно време Джейк дори извика: