— Някой да го спре, за бога!
Ще ми се да го бяха сторили.
Защото следващата ми набелязана жертва бе самият Джон.
Спрях да си поема дъх. Гръмкият смях се укроти, всички се вторачиха в мен със светнали, лисичи очи, подканяйки ме да продължа. Хайде, давай, Джон е наред. Подреди го хубаво!
И ето че аз се изправих пред своя герой, своята любов, своя голям, чуден, прекрасен приятел и неочаквано се пресегнах и сграбчих ръцете му.
— Знаеш ли, Джон, че аз също съм един от великите световни хипнотизатори?
— Така ли, хлапе? — изсмя се той.
— Да — отвърнах. — Хипнотизатор. От световна класа. Някой да ми напълни чашата.
Джейк Викърс ми сипа джин.
— Давай, на екс! — развика се цялата маса.
— Добре, на екс — отвърнах.
„Не!“, прошепна нещо вътре в мен.
Улових Джон за китките.
— Сега ще те хипнотизирам. Недей да се боиш!
— Не ме плашиш, синко — каза той.
— Ще ти помогна с един твой проблем.
— И какъв е той?
— Проблемът ти е… — Аз се взрях внимателно в лицето му, давайки воля на интуицията си. — А, да, ето го!
И докато се усетя, изтърсих:
— Аз не се боя да летя до Лондон, Джон. В мен няма страх. Страхът е в теб. Ти си онзи, който се бои.
— И от какво, Хърбърт?
— Боиш се от ферибота от Дън Лири, който пътува нощем през Ирландско море, сред мрачни бури и огромни талази. От него те е страх, Джон, и затова казваш, че мен ме е страх от летене, докато всъщност ти си този, който се плаши от кораби, бури, морета и дълги нощни плавания. Нали така, Джон?
— Щом казваш, хлапе — отвърна той с каменна усмивка.
— Желаеш ли да ти помогна с този проблем, Джон?
— Да, да, помогни му! — отзоваха се от всички страни.
— Смятай, че вече е сторено. А сега искам да се отпуснеш. Отпусни се. Клепачите ти натежават. Спи ти се, Джон, усещаш ли как сънят те обзема? — мърморех, шептях, нареждах аз.
— Старая се, хлапе. — По гласа му не личеше да се забавлява — Е, може би малко, но очите му бяха нащрек, а китките — стегнати под пръстите ми.
— Няма ли кой да го фрасне с нещо по главата — възкликна Джейк.
— Не, не — засмя се Джон. — Щом му е приятно, нека продължава. Хайде, синко, приспи ме.
— В транс ли си вече, Джон?
— Потъвам все по-дълбоко.
— Добре, продължаваме. Повтаряй след мен: „Не Хърбърт е този, който се бои от летене…“
— Не Хърбърт е този, който се бои от летене…
— „… а аз, Джон, се страхувам от проклетото нощно море и от мъглите на ферибота от Дън Лири до Фолкстоун!“
— Съгласен, хлапе, всичко е така, точно така.
— Още ли си в транс, Джон?
— Повече не мога и да бъда.
— Щом се събудиш, няма да помниш нищо, освен че вече няма да се боиш от морето и ще престанеш да летиш със самолет.
— Няма да помня нищо. — Очите му бяха затворени, но можех да ги видя как потрепват под клепачите.
— И подобно на капитан Ахав, след две вечери ще излезеш на плаване с мен.
— Няма нищо по-хубаво от морето — промърмори той.
— А сега, когато преброя до десет, ще се събудиш освежен и отпочинал. Едно, две… пет, шест… десет. Събуди се!
Джон ококори очи като пингпонгови топчета и се озърна, примигвайки.
— Боже мой, това се казва сън — извика. — Къде бях? Какво стана?