То изключи приемането в прилив на силно отвращение. „Тези фрагменти си съперничеха за храна!“
Опита се да се свърже с хармонията и мира на дома, но беше вече твърде далеко. Достигаше само Нищото, което го отделяше от нормалните.
В този момент той копнееше дори за допира с мъртвата почва между бариерата и кораба. Беше пропълзял по нея снощи. На нея нямаше живот, но тя беше пръст от дома и от другата страна на бариерата все още се чувствуваше утехата на останалия организиран свят.
Спомняше си момента, в който се прикрепи към повърхността на кораба, за да дочака отварянето на херметическата камера. Той влезе, движейки се внимателно между краката на излизащите. Имаше още една камера, през която беше минал по-късно. Сега лежеше тук като фрагмент — инертен и незабелязан. Включи внимателно приемането на същия фокус. Приклекналият фрагмент яростно дърпаше мрежата. Той все още искаше храната на другия, макар че беше по-сит от двамата.
Ларсън каза:
— Не я храни, проклетата. Не е гладна. Просто я е яд, че Тили е посмяла да яде, преди тя самата да се е натъпкала до гуша. Лакома маймуна! Как искам да се върнем у дома и повече никога да не трябва да поглеждам животно!
Той се скара на по-старото шимпанзе, а то му отговори с напълно подходяща гримаса и брътвеж.
— Добре, добре — каза Рицо. — Защо тогава стоим тук? Времето за хранене свърши. Хайде да излизаме!
Те минаха покрай козите, зайците и хомяците. Ларсън каза с горчивина:
— Доброволец за изследователски полет. Герой. Изпращат те с речи и те правят гледач на животни.
— Плащат ти двойно.
— Добре, и какво? Аз не подписах само за парите. Бяха ни казали, че едва ли ще се върнем живи, че сигурно ще свършим като Сейбрук. Подписах, защото исках да върша нещо важно.
— Просто истински, идиотски герой! — каза Рицо.
— Не, но не съм болногледачка за животни.
Рицо спря, вдигна един хомяк и го потупа.
— Ей — каза той, — помислял ли си, че слизаш една сутрин и намираш тук малки хомячета, които те гледат със зелени петна вместо очи?
— Млъкни, моля ти се! — извика Ларсън.
— Малки меки зелени петна, съставени от зелени нишки! — каза Рицо и върна хомяка в клетката с внезапно чувство на отвращение.
Включи отново приемането и промени фокуса. Нямаше нито един специализиран фрагмент от дома, който да няма двойник на борда. Имаше Бегачи с различни форми, имаше Летци и Плувци. Някои от Летците бяха доста големи, с доловими мисли. Други бяха малки същества, с прозрачни крилца. Те предаваха само усещания и не добавяха нищо умно от себе си.
Имаше и Неподвижни, които като Неподвижните у дома, бяха зелени и живееха с въздух, вода и пръст. Те не мислеха. Познаваха само мътното, мътно съзнание за светлина, влага и гравитация.
И всеки фрагмент мамеше с това, че носи живот… Още не! Още не…
Той се бореше с чувствата си. Веднъж, по-рано, тези фрагменти бяха дошли и всички у дома се бяха опитали да им помогнат — твърде прибързано. От този опит не излезе нищо. Този път трябва да изчакат.
Само дано не го открият тези фрагменти! Засега всичко вървеше добре. Не го забелязаха — в ъгъла на пилотската кабина. Никой не се беше навел да го вдигне и разобличи. Някой можеше да се обърне, да погледне, после да извика и — всичко щеше да е свършено.
Сега, може би, беше чакал достатъчно. Излетяха преди доста време. Контролните апарати бяха изключени, пилотската кабина беше празна. Не беше трудно да намери процеп в таблото, който да води към част от инсталацията. Жиците бяха мъртви.
Предната част на тялото му беше пригодена за пила и с нея той преряза един проводник с подходящ диаметър. После, на разстояние шест инча, пак го сряза. Изтика отрязаната част в един забутан ъгъл на инсталационната кутия. Външната обвивка на жицата беше от кафяв изкуствен материал, а вътрешността — блестящ, червеникав метал. Той не можеше да заприлича на вътрешността, разбира се, но това не беше и необходимо. Стигаше това, че неговата кожичка беше внимателно направена по подобие на повърхността на жица.
Той се върна и обхвана двата края на прерязаната жица. Прикрепи се към тях с люлките си смукалца. Нищо не личеше отвън.
Сега не можеха да го намерят. Можеха да гледат право към него и щяха да видят само една непрекъсната жица, освен ако забележеха, че на едно място имаше две малки кичурчета мека блестяща козина.
— Забележително е — каза д-р Уейс, — че зелените нишки могат да правят толкова много!