— Кой е баща ти?
— Не знам. Знам само, че Хироко ми е майка.
Койота изсумтя.
— Ако питаш мен, Хироко прекалява с матриархалните си порядки.
— Казвал ли си й го някога?
— Естествено, само че тя ме чува само тогава, когато й изнася. — Той се изхили. — Кой ли не го прави, а?
Ниргал кимна, като неволно се усмихна, въпреки опита си да остане безстрастен.
— Искаш ли да разбереш кой е баща ти?
— Естествено. — Всъщност не бе много сигурен. Идеята за баща не означаваше чак толкова много за него. Освен това се страхуваше да не се окаже, че баща му е бил Симон. Все пак Питър му беше като по-голям брат.
— Във Вишняк имат апаратура. Бихме могли да опитаме, ако искаш. — Койота поклати глава. — Хироко е много странна. Когато я срещнах, човек никога не би се досетил какво би последвало. Естествено, тогава бяхме млади — почти толкова, колкото си и ти сега, въпреки че сигурно ти е трудно да повярваш.
Така си и беше.
— Когато я срещнах за първи път, тя бе просто една студентка по еко-инженерство, умна като професор и секси като котка. Изобщо не приличаше на богиня-майка на света и тям подобни. Но полека-лека взе да чете книги, различни от нейните технически справочници и оттам започна цялата бъркотия. Когато дойде на Марс, вече беше откачила. Всъщност аз не възразявам, защото съм тук именно благодарение на това. Но Хироко, о, Боже! Тя беше убедена, че цялата човешка история е тръгнала по грешен път още от самото начало. В зората на цивилизацията, разказваше ми често напълно сериозно, имало две държави — Крит и Шумерия. Крит бил мирна занаятчийска държава, управлявана от жени и пълна с красота и изкуства. С други думи казано, това била една утопия, където мъжете били акробати, които денем яздели биволи, а нощем — жените си. Жените забременявали, мъжете ги боготворели и всички били щастливи. Звучи добре, като се изключат може би биволите. От друга страна, Шумерия била управлявана от мъже, които изобретили войната и завоювали всичко, което им се изпречело пред очите, тоест, дали началото на всички робски империи, дошли след тях. И (казваше на това място Хироко) никой не знае какво би станало, ако тези две държави си бяха оспорили правото да управляват света, понеже един изригнал вулкан изпратил Крит на оня свят и управлението преминало в ръцете на Шумерия. И до ден-днешен си е в тях. Само ако онзи вулкан бил изригнал в Шумерия, казваше тя, всичко би било по-различно. И може да е била права. Защото едва ли е възможно историята да стане още по-черна.
Ниргал бе много изненадан от тази характеристика.
— Но сега — осмели се да вметне той, — ние започваме отначало.
— Правилно, момчето ми! Ние сме приматите на една непозната цивилизация и живеем в нашия собствен техно-минойски матриархат. Ха! На мен това ми харесва. Струва ми се, че властта, която нашите жени имат, никога не е била чак толкова вълнуваща, че да се захванат сериозно с нея. Властта е половината от робството — спомняш ли си онези неща, които ви карах да четете? Господарят и робът мъкнат ярема на робството заедно. Анархията — ето кое е единствената истинска свобода. Е, всъщност каквото и да правят жените, май в крайна сметка ще се обърне против тях самите. Ако са само добитък за мъжете, ще работят до дупка. Но ако са наши кралици и богини, ще работят, и то дори още повече, понеже ще трябва да вършат както работата на добитъка, така и работата на учените. Няма начин! Просто благодари на съдбата, че си мъж и си свободен като небето.
Ниргал си помисли, че тази гледна точка е доста любопитна. Поне тя бе начин да изхвърли от съзнанието си мислите за Джаки и за необятната й сила. Затова той се облегна удобно в седалката и се загледа в белите звезди на черното небе, като си мислеше: „Свободен като небето! Свободен като небето!“
Беше Ls 4, 22 март, марсианска година 32. Дните на юг започнаха да стават по-къси. Койота усърдно караше колата всяка нощ по оплетени и невидими пътеки през терен, който беше все по-неравен с отдалечаването им от полярната шапка.
Една нощ, точно преди зазоряване, Койота спря колата.
— Нещо не е наред ли?
— Не. Просто стигнахме до Наблюдателницата на Рей и искам да хвърля един поглед. Слънцето ще изгрее след около половин час.
Те се отпуснаха на седалките и зачакаха зората.
— На колко години си, момчето ми?
— На седем.
— Колко земни години са това? Тринадесет? Четиринадесет?
— Някъде толкова.
— А стига бе. Вече си по-висок от мен.
— Ъхъ. — Ниргал сподави забележката си, че това изобщо не е критерий за висок ръст. — А ти на колко си?
— На сто и девет. Ха-ха-ха! Я по-добре си затвори очите, че ще вземат да изпаднат от главата ти! Не ме гледай така. Бях старец, когато се родих, и ще съм млад, когато умра.