Небето изсветляваше. Около тях се извисяваше черна извиваща се стена, която лежеше на огромно разстояние в черното скалисто поле. Слънцето внезапно изскочи иззад горния ръб на далечната стена. За кратко Ниргал бе заслепен. Но щом слънцето изгря, сенките на полукръглата скала отстъпиха място на клиновидните слънчеви лъчи, които разбулиха острите оръфани кухини, разпръснати из извивката на стената. Тя беше толкова огромна, че Ниргал просто ахна и се залепи на предното стъкло. Направо бе ужасяваща, толкова бе голяма.
— Койоте, какво е това?
Койота пусна една от предупреждаващите си усмивчици. Кудкудякането му изпълни колата.
— Май че в края на краищата светът не е чак толкова малък, а, момчето ми? Това е басейнът Прометеус — басейн с механичен произход, един от най-големите на Марс. Но преди време е бил разрушен, така че около половината от ръба му е погребана под полярната шапка и под този слоест терен тук. Онзи извит насип е втората му половина. Това леко възвишение е най-доброто място за наблюдение. — Той извади картата на региона и посочи. — Ние сме близо до ей този малък кратер — Vt и гледаме на северозапад. Това тук са Прометеус Рупес, високи около един километър. Естествено, Екус е висок три километра, а Олимпус Монс — шест километра… Какво ще кажеш, господин Малка планета?
Слънцето се издигна по-високо и освети огромната извивка на рида. Той бе дълбоко насечен от клисури и малки кратери.
— Убежището Прометеус е от страната на онова назъбено място ей там — каза Койота и посочи лявата част на извивката. — Кратерът Wj.
През нощта стигнаха до Убежището Прометеус — група от просторни стаи, подредени като стаите в бамбуковите къщички на Зигота, с извити прозорци с филтри по тях, които гледаха към кратера Wj и към големия басейн отдолу. Всички в убежището говореха френски, на такъв език им говореше и Койота. Те не бяха чак толкова стари като него или като останалите исеи, но години не им липсваха. Всички бяха с височината на земни хора, което означаваше, че бяха принудени да гледат едва ли не отдолу нагоре, докато говореха с Ниргал на правилен английски с лек акцент.
— Значи ти си Ниргал! Enchantu!5 Слушали сме за теб и много се радваме да се срещнем!
Няколко от тях го разведоха наоколо, докато Койота вършеше своите работи. Тяхното убежище бе доста по-различно от Зигота. Казано направо, в него нямаше нищо друго, освен стаи. Имаше няколко по-големи, събрани накуп до стената, а до гърба им бяха долепени други, по-малки. Три от стаите с прозорци служеха за оранжерии. Всички помещения в убежището бяха добре отоплени и пълни с растения, окачени по стените предмети, скулптури и фонтани. На Ниргал всичко му се струваше ограничено, прекалено горещо и изключително очарователно.
Но те останаха само един ден, след което влязоха заедно с колата в някакъв голям асансьор и седяха там около час. Когато Койота изкара ровъра през противоположната врата, се озоваха на върха на нагънатото плато зад Прометеус Рупес. Ниргал за пореден път бе зашеметен. Докато бяха долу, огромният рид бе пределът на онова, което се изправяше пред очите му. Но сега, на върха на рида, щом погледна надолу, всички разстояния му се сториха толкова големи, че мозъкът му дори не успя да схване това, което видя. Под него се разстилаше главозамайваща маса от неясни петна, покрита с цветни кръпки — бяло, пурпурно, кафяво, ръждиво, жълтеникавокафяво, бяло… почувства се неловко.
— Приближава се буря — каза Койота. — Ей там — в облаците над полярната шапка. Светкавици, виждаш ли? Онези малки проблясвания са светкавици.
Там си бяха наистина — ярки нишки светлина, които се появяваха и изчезваха беззвучно веднъж на две-три секунди, съединявайки бялата земя с мрачните облаци. Ниргал сега виждаше светкавиците със собствените си очи. Белият свят проблясваше в зеления и го разтърсваше.
— Нищо не може да се сравни с голямата буря — обади се доволно Койота. — Това е чудесно. Да бъдеш навън с вятъра, еха! Ние създадохме тази буря, момчето ми! Макар да си мисля, че бихме могли да създадем и още по-голяма.
Но да си представи по-голяма буря не беше по силите на Ниргал. Тази, която бушуваше под тях, бе направо космически огромна — електрическа, сякаш напръскана с цветове, обширна и ветровита. Той даже малко си поотдъхна, когато Койота обърна ровъра и подкара напред. Размитата гледка изчезна и ръбът на рида образува нов хоризонт зад тях.
— Обясни ми още веднъж какво представлява светкавицата?
— Ами, светкавицата… хм. Трябва да ти призная, че светкавицата е един от феномените на този свят, чието обяснение все още не мога да запомня. Хората ми бяха казвали, но все ми се изплъзва. Имаше нещо за електричество, естествено — нещо за електрони или йони, положителни и отрицателни, заряди, които се зараждат в облаците, изпразвания в повърхността на земята или горе и долу едновременно, ето това си спомням. Кой знае? Бум — тряс!!! Ето това е светкавицата, нали така?