Выбрать главу

Белият и зеленият свят, които се трият един в друг и трещят от триенето. Естествено.

Имаше още няколко убежища на платото северно от Прометеус Рупес. Някои от тях бяха скрити в стените на склона и кратерите, също както в проекта на Надя с тунелите край Зигота, но други просто се гушеха в кратерите под прозрачни шатрообразни куполи, открити за всякакви космически полиции.

— Как могат да живеят така? — попита Ниргал. — Как още не са ги арестували и не са ги затворили?

— Е, тук вече ме хвана натясно, момчето ми. Възможно е и да ги арестуват. Но поне досега не са и затова никой не мисли, че има смисъл да се крият. Знаеш, че са нужни страхотни усилия, за да останеш скрит. Трябва да вършиш един куп неща — да развиваш инженерство, отстраняващо излишната топлина, да усъвършенстваш електрониката си, да се криеш от чужди погледи през цялото време… досадна работа. А тук има доста хора, които просто не желаят това. Самите те наричат този тип общество „demimonde“ — „полусвят“. Естествено разработил и са и варианти в случай, че ги проследят или нападнат. Много от тях са построили тунели като нас, за да могат да избягат при нужда, а някои дори имат и скрити на сигурни места оръжия. Но те смятат, че щом са на повърхността, поначало няма причини да бъдат проверявани. Хората в Кристианополис дори решително казаха направо на ООН, че са дошли тук, за да излязат от мрежата. Но… аз съм съгласен с Хироко, че някои от нас трябва да бъдат малко по-внимателни в това отношение. ООН желае да залови хората от Първата стотица, мен ако питаш. Пък и наследниците им — за ваше нещастие, деца. Както и да е. Сега съпротивата — това са подземните убежища и полусветовете, така че наличието на открити градове е от голяма помощ за нас. Доволен съм, че ги има. В това отношение ние сме зависими от тях.

Койота бе посрещан възторжено навсякъде, където отидеха, без значение дали селищата бяха скрити или на открито. Той се настаняваше в някой ъгъл и започваше продължителна размяна на стоки — семена, софтуер, електрически крушки, резервни части и дребни машини. Той ги раздаваше след дълги консултации с домакините, преминаващи дори в караници, които Ниргал не успяваше да схване. После двамата отново потегляха.

По време на пътуванията от убежище на убежище Койота не можа да обясни на Ниргал причината за кавгите по някакъв смислен начин.

— Предпазвам тези хора от собствените им смехотворни представи за икономика, ето това правя. „Подаръчната икономика“ не е лоша като концепция, но не е достатъчно организирана за нашите условия. Има някои жизненоважни неща, които всеки трябва да притежава, така че хората просто са принудени да дават. Влад и Марина разработват една рационална система, а аз я прилагам на практика. Което означава, че върху мен се струпват всички неприятности.

— А тази система…

— Ами тя представлява нещо от рода на бартерната размяна, при която те пак могат да дават всичко, което искат, само че стоките от първа необходимост се оценяват и се разпределят по право. Кристианополис прави електрически крушки, Маус Хайд отглежда нови сортове растения, Богданов Вишняк произвежда всичко голямо и трудно, като уранови пръчки за ядрени реактори, замаскирани превозни средства и по-голямата част от роботите, твоята Зигота произвежда научна екипировка и така нататък. А аз разпределям всичко между всички.

— Ти ли си единственият, който прави това?

— Почти. Повечето убежища са независими. Всички имат софтуер и семена — това са основните необходими неща. И не на последно място, доста важно е за местоположението на скритите убежища да знаят възможно най-малко хора.

Теренът, който прекосяваха, бе осеян с пръстените на кратери. По-новите застъпваха и дори погребваха под себе си по-старите. Повърхността между кратерите бе покрита с натрошени камъни и беше невероятно разнородна: падини, издигания, кухини, могили, канавки, грабени, височини, хълмове и долини. Нямаше и милиметър равна повърхност, с изключение на ръбовете на кратерите и ниските ридове, които Койота използваше вместо шосета, когато можеше. Но пътят, който следваха из този накъсан пейзаж, бе силно лъкатушещ и Ниргал не можеше да повярва, че Койота е успял да го запомни. Каза му го, а Койота се засмя: