— Какво искаш да кажеш с това „запомнил“? Ние се изгубихме!
Но не беше истина или поне не за дълго. Койота подкара колата към хоризонта.
— Познавам всичко тук — измърмори, той. — Това е мохолът Богданов Вишняк. Вертикална шахта, около километър широка, издълбана право в основния скален пласт. По линията на 75-градусовата ширина са започнати четири подобни. Два мохола са изоставени. Даже и роботи няма. Вишняк е единият от тях и сега е под контрола на шепа богдановисти, които живеят в него. — Койота се засмя. — Превъзходна идея, понеже сега могат да копаят стената по продължение на шосето към дъното. А там долу могат да отведат колкото си искат енергия, без никой да заподозре, че това не е поредното газово изригване. Следователно могат да строят каквото си искат, дори и да произвеждат и обогатяват уран за гориво на атомните реактори. Вишняк вече е един индустриален град. А също така е едно от любимите ми за купон места.
Той вкара ровъра в една от множеството малки канавки, прорязали земята, потропа с пръст по екрана си и един голям камък се отмести от стената на канавката, разкривайки тъмен тунел. Койота вкара колата в тунела и каменната врата се затвори зад тях.
Ниргал си бе помислил, че вече нищо не може да го учуди, но въпреки всичко гледаше с широко отворени от изумление очи, докато пътуваха през тунела. Грубите каменни стени минаваха на сантиметри от краищата на колата. Пътуването им сякаш нямаше край.
— Тукашните хора са прокопали доста такива тунели и по този начин мохолът изглежда безлюден. Трябва да пропътуваме към двадесетина километра.
След около час спускане от арматурното табло се разнесе сигнал и ровърът сви наляво към заоблената каменна стена, където бе разположен тунел, явно използван за гараж. Вътре имаше двадесетина човека, които ги приветстваха, преведоха ги през редица високи стаи и ги настаниха в нещо като камера-пещера. Стаите, които богдановистите бяха издълбали в скалата, бяха доста по-големи от тези в Прометеус. Задните бяха високи минимум десет метра, а някои бяха дълбоки около двеста метра. Главната пещера можеше да се мери по големина със самата Зигота, с огромни прозорци към отсрещната страна на мохола. Отвън стъклото изглеждаше също като скалата.
През този първи ден един малък тъмнокож мъж на име Хилали хвана Ниргал за ръката и го преведе през стаите, като прекъсваше работата на хората, за да им го представи. Всички бяха много приветливи:
— Ти трябва да си едно от децата на Хироко, нали? О, ти си Ниргал! Много ни е приятно! Хей, Джон, Койота е тук. Довечера ще има голям купон!
Хората от Вишняк изглеждаха щастливи — една шумна тълпа, която винаги вдигаше голям купон, когато Койота пристигнеше. Доколкото Ниргал схвана, това бе само един от многото им поводи.
Хилали получи обаждане по компютъризираната си гривна от Койота и заведе Ниргал в лабораторията, където му взеха малко кожа от върха на пръста. След това бавно се върнаха в голямата пещера и там се присъединиха към тълпата, която седеше до кухненските прозорци отзад.
След като изядоха по една голяма порция от някакво ястие от зърна, картофи и много подправки, започнаха купон в пещерата. Някаква огромна недисциплинирана група с постоянно променящ се състав свиреше ритмични насечени мелодии. Под тези звуци всички танцуваха с часове, като спираха от време на време, за да пийнат някакво отвратително питие, наречено „кавахава“.
Хората идваха при Ниргал, представяха се, понякога го молеха да демонстрира горещото си докосване. Група момичета на негова възраст дойдоха при него и сложиха ръцете му на бузите си, изстудени от чашите с питиетата. Когато ги стопли, те се засмяха учудено и го поканиха да затопли и други части от тях. Той стана и вместо това танцува с тях, като се чувстваше отпуснат и замаян. От време на време тичаше в малки кръгове, за да възстанови част от енергията си. Когато се върна на мястото си с бучаща глава, Койота дойде с олюляване и тежко се тръсна до него.
— Толкова е хубаво да танцуваш при тази гравитация. Никога не ми омръзва.
Той наблюдаваше Ниргал с кривогледите си очи. Погледът му блестеше, а сивата му коса падаше на безпорядъчни кичури. За пореден път Ниргал си помисли, че лицето му изглежда изкривено, сякаш някога челюстта му е била чупена. Ниргал преглътна. Койота го хвана за рамото и силно го разтърси.
— Май че аз съм ти баща, момчето ми! — възкликна той.
— Шегуваш се!
Сякаш електрически ток пробяга по гърба и лицето на Ниргал. Двамата се вгледаха един в друг. Ниргал се учуди как белият свят може да шокира зеления чак до такава степен — като светкавица през плътта. Те се вкопчиха един в друг.