— Когато по-голямата част от тях влязат вътре, ще превземем компютрите на фабриката и ще я превърнем в нещо като затвор. Контролираме животоподдържащите системи на града, така че не виждам какво биха могли да направят, освен може би да се самовзривят. Само че според нас едва ли ще стигнат дотам. Повечето от хората им са сирийци и в момента разговарям с Рашид, докато се мъчим да обезвредим фабриката отвътре, за да сме сигурни, че няма да се направят на мъченици.
— Не мисля, че сред служителите в метанационалните компании ще се намерят много мъченици — каза Надя.
— И аз така се надявам, но човек никога не може да бъде сигурен. Дотук всичко е добре. А навсякъде наоколо в Хелас е още по-лесно — полицаите бяха съвсем малко, а по-голямата част от населението са местни жители или радикализирани емигранти, които просто обкръжават силите за сигурност и не им позволяват да прибягнат до насилие. В резултат на това полицаите или бяха обезоръжени, или просто всичко завърши наравно. Дао и Хармакис-Реул се обявиха за свободни и независими каньони и поканиха всички, които се нуждаят от убежище.
— Чудесно!
Зейк долови изненадата в гласа й и предупреди:
— Не мисля, че в Шефилд и Бъроуз ще е чак толкова лесно. Пък и трябва да спрем елеватора, за да не могат да ни атакуват от Кларк.
— Е, поне Кларк е вързан за Тарсис.
— Вярно е. Само че добре ще е да се справим и с това, за да сме сигурни, че елеваторът няма да се стовари отново върху главите ни.
— Знам. Чух, че червените работят заедно със Сакс върху някакъв план.
— Аллах да ни пази. Трябва да свършвам, Надя. Кажи на Сакс, че програмите за фабриката работеха без грешка. И слушай, мисля, че трябва да дойдем при вас на север и да тръгнем заедно. Ако се справим достатъчно бързо с Хелас и Елизиум, това ще увеличи шансовете ни, що се отнася до Шефилд и Бъроуз.
Следователно в Хелас всичко вървеше по план. И което бе по-важно, все още можеха да се свързват един с друг. Това беше жизненоважно. Сред останалите кошмари от 61-а, сцени, които осветяваха съзнанието й с гръмотевични удари от болка и страх, някои бяха много по-злокобни от останалите, като например онова чувство на пълна безпомощност, когато системата им за свръзка бе отказала. След това всичките им действия бяха абсолютно безсмислени — като тези на насекоми с откъснати антенки, препъващи се хаотично насам-натам. Затова през последните няколко години Надя неведнъж се бе обръщала към Сакс с настояването той да разработи план за подсигуряване на комуникациите помежду им. Той се бе справил чудесно — бе построил и бе пуснал в орбита цяла флотилия от малки комуникационни сателити, защитени и прикрити възможно най-добре. Следователно всичко беше наред. Железният орех вътре в нея, ако не бе изчезнал напълно, то поне не мачкаше толкова жестоко ребрата й. „Успокой се — каза си тя. — Това е. Това е единственият момент. Други няма. Съсредоточи се върху него.“
Когато стигнаха до Андърхил, сънното полуизоставено старо селище гъмжеше от народ както през година М-1. Цял ден тук се бяха трупали симпатизанти на съпротивата, идващи от малките станции около Ганг и Хеба, както и от северната стена на Офир. Местните богдановисти вече бяха успели да ги организират в един малък набег срещу отряда за сигурност на „Транзишънъл Оторити“ на жп станцията. Това бе довело до сблъсък пред самата станция, под купола, покриващ старата аркада.
Така че когато влакът на Надя и групата й пристигна, вече бе успяла да се развихри шумна караница между един мъж с мегафон, ограден от около двадесетина бодигарда, и неспокойна тълпа, която стоеше наоколо, впила очи в тях. Надя слезе от влака, без дори да изчака той да спре напълно, и се приближи до групата, притиснала началника на станцията и копоите му. Тя си присвои набързо един мегафон от някаква млада жена, която изглеждаше доста изненадана, и започна да вика през него: „Началникът! Началникът! Началникът!“, повтаряйки това на английски и руски, докато в края на краищата всички притихнаха, за да разберат кой се е развикал така. Екипът й се бе разпръснал из тълпата и щом видя това, Надя тръгна към една групичка мъже и жени в униформени якета на противовъздушната артилерия. Началникът на станцията изглежда бе един от ветераните на Марс, с обветрено и набръчкано лице. Хората от екипа му, който се състоеше предимно от уплашени младежи, носеха емблемата на „Транзишънъл Оторити“. Надя отпусна мегафона и каза: