— Не се шегувам — каза Койота.
Продължиха да се гледат.
— Хич не се учудвам, че си толкова умен — поклати глава Койота и се засмя весело. — Ха! Ха! Ха! Ха! Ха! А стига бе! Надявам се, че си добре.
— Да — ухили се и Ниргал, но всъщност се чувстваше неудобно. Не познаваше Койота добре, а идеята за баща винаги му се бе струвала дори по-смътна от тази за майка. Така че не беше сигурен какво всъщност чувства. Нещо генетично, без съмнение, но какво точно? Гените на всички хора идваха отнякъде, но гените на ектогените бяха трансгенетични. Или поне така казваха.
Но Койота беше доволен, въпреки че ругаеше Хироко хиляди пъти.
— Тази лисица, този тиранин! Матриархат ли? Друг път! Тази жена просто е луда! Учудват ме нещата, които върши. Въпреки че има някаква справедливост в това. Да, наистина има, понеже Хироко и аз бяхме едно цяло в зората на времето, когато бяхме млади — в Англия. Ей това е причината сега да съм тук, на Марс. Пътникът без билет в килера на Хироко, през целия ми скапан живот.
— Той се засмя и тупна Ниргал по рамото още веднъж. — Е, момчето ми, по-късно ще разбереш колко много ти допада тази идея всъщност.
Той остави Ниргал да обмисля нещата и се върна на дансинга. Гледайки го, Ниргал само можеше учудено да клати глава. Просто не знаеше какво да мисли. В сегашния момент да мисли каквото и да било за него беше прекалено трудно. По-добре да потанцува или да потърси басейна.
В края на седмицата напуснаха Вишняк по един друг, по-дълъг тунел и се насочиха на север. Всички предишни планове на Койота отидоха по дяволите.
— Такъв е целият ми живот, момчето ми — беше коментарът на Койота.
На петата нощ от пътуването им през нагърчените високи земи на Юга Койота намали скоростта и обиколи ръба на един голям стар кратер, почти изравнен с нивото на околната равнина. Оттам човек можеше да види, че дъното на пълния с пясък кратер е обезобразено от огромна черна дупка. Очевидно така изглеждаше мохолът от повърхността. Над дупката на височина от около стотина метра висеше струйка виолетов скреж, която се появяваше от нищото като с някаква магия. Ръбът на мохола бе наклонен, така че една бетонена лента слизаше надолу под ъгъл от около 45 градуса. Трудно бе да се каже колко е дълга тази лента, понеже сравнена с мохола изглеждаше като тънка панделка.
— Хм — каза Койота, влезе в клисурата и паркира, след това се плъзна в скафандъра си. — Скоро ще се върна — подхвърли той и изскочи през шлюза.
За Ниргал това беше една дълга и ужасна нощ. Той спа съвсем леко, а тревогата му постоянно нарастваше. Но на следващата сутрин, точно преди седем сутринта, когато слънцето изгряваше, видя Койота да се появява пред шлюза. Ниргал беше готов да започне да мрънка за дългото му отсъствие, но когато Койота влезе в ровъра и свали шлема си, стана ясно, че е в лошо настроение. През останалата част от деня той седя пред лектерна си, като ругаеше несъзнателно. Ниргал отиде и стопли ядене за двамата, след което неспокойно задряма. Събуди се, когато ровърът тръгна рязко напред.
— Ще се опитам да вляза през портата — обясни му Койота. — Стабилна охрана имат на това местенце. Както и да е, ще я оправим. Само още една нощ. — Той заобиколи кратера и паркира до отсрещния ръб. Щом притъмня, отново тръгна нанякъде.
Пак го нямаше цяла нощ и Ниргал започна да се чуди какво ще прави, ако на сутринта Койота не се върне.
И естествено той не се върна. Този ден без съмнение беше най-дългият в целия живот на Ниргал. Когато се стъмни, Ниргал все още нямаше представа какво да прави. Да се опита да спаси Койота? Да се опита да се върне с ровъра до Зигота или до Вишняк? Да слезе в мохола и да се предаде на онази тайнствена сила, която бе погълнала Койота? Всички планове изглеждаха еднакво невъзможни.
Но след около час Койота почука по колата и влезе. Лицето му беше изкривено от гняв. Той изпи над един литър вода, сви устни и каза:
— Давай да вдигаме гълъбите оттук.
След час-два пътуване Ниргал се опита да смени темата или поне да я доизясни и попита:
— Койоте, как мислиш, колко още ще се наложи да се крием?
— Не ме наричай Койот! Това не е моето име. Койота сега е ей там, зад онези хълмове, вече диша спокойно и прави каквото си иска. Копелето недно! А аз — моето име е Дезмънд! Така че ме наричай Дезмънд, разбра ли?
— Добре — каза Ниргал уплашено.
— А що се отнася до това, колко още ще се крием… ами мисля, че вечно.
Подкараха ровъра назад на юг към мохола Рейли — там, където Койота (не приличаше чак толкова на Дезмънд!) първоначално бе възнамерявал да отиде. Този мохол бе напълно изоставен — просто една тъмна дупка, над която като призрачен монумент се извисяваше струйката виолетов скреж. Ниргал и Койота спряха на един пуст, покрит с пясък паркинг, сред малка групичка роботизирани камиони, покрити с насмолен брезент и наноси пясък.