— Положението е доста нестабилно за такива неща! Дяволите да я вземат!
— По план ораторите трябва да бъдат в Принсес Парк — обади се Арт по другия екран.
Надя се обърна към Мая:
— Мая, трябва да се качиш там горе и то бързо. Трябва да се опиташ да запазиш положението под контрол.
Мая тръгна към Принсес Парк и докато си пробиваше път през тълпата, Надя продължи да говори с Нея и да я съветва какво да каже, ако й се удаде възможност да говори. Думите излизаха от устата й като порой, а щом направеше пауза, за да помисли, Арт се включваше със собствените си предложения, докато най-накрая Мая не ги прекъсна:
— Я чакайте малко! Има ли поне нещо вярно във всичко това?
— Не се притеснявай дали е вярно или не — каза Надя.
— Да не се притеснявам ли? — побесня Мая. — Да не се притеснявам дали това, което ще кажа на стотици хиляди хора, дали това, което ще кажа на всеки един човек на нашите два свята, е истина?
— Ще го направим истина — заяви Надя. — Просто опитай.
Когато Мая стигна до парка, към трибуната се приближаваше Ниргал. Вече й беше по-лесно, понеже хората се бяха поуспокоили и стояха неподвижно. Щом започна речта му, тя спря и се заслуша, като само в паузите и по време на ръкоплясканията и одобрителните викове, с които хората посрещаха всяко негово изречение, си спомняше, че все пак трябва да се придвижва напред.
Ниргал говореше бавно, с нисък, спокоен и дружелюбен глас. Лесно бе човек да го слуша.
— За всички нас, които сме родени тук — каза той, — Марс е нашият дом.
Наложи му се да изчака да свършат овациите, които този път продължиха поне една минута. Надя отново забеляза, че по-голямата част от присъстващите бяха местни жители. Мая бе по-ниска почти от всички.
— Телата ни са съставени от атоми, които съвсем доскоро са били част от реголита — продължи Ниргал. — Ние сме марсианци до мозъка на костите си. Ние сме живи частички от самия Марс. Ние сме човешки същества, свързани постоянно и биологически с тази планета. Това е нашият дом. Ние никога няма да можем да се върнем.
Но има и такива сред нас, които са родени на Земята. Има хора, които след като отидат на ново място, решават да останат там и да направят това място свой нов дом. Такива хора ние наричаме заселници. Други пък идват, работят тук малко и се връщат там, откъдето са дошли. Тях ги наричаме посетители или колониалисти.
Сега местните жители и заселниците напълно естествено са съюзници. В края на краищата, местните жители са деца на предишни заселници. Този дом е наш. Общ. А колкото до посетителите — и за тях има място. Когато казваме, че сега Марс вече е свободен, това не означава, че земните жители вече няма да могат да идват тук. Не! Всички ние сме деца на Земята, по един или друг начин. Земята е нашата майка и ние ще се радваме, ако можем да й помогнем с нещо.
Хората попритихнаха. Явно бяха изненадани от подобно твърдение.
— Но е очевидно — продължи Ниргал, — че събитията на Марс не могат да бъдат решавани от колониалистите или от някой на Земята. — Тук овациите заглушиха част от думите му — … Нашето напълно естествено желание за самоопределяне… изконно право… движеща сила в човешката история. Ние не сме колония и не желаем с нас да се отнасят като с такава. Вече не съществуват колонии. Ние сме един свободен Марс.
Този път скандиранията бяха по-шумни от всякога:
— Свободен Марс! Свободен Марс! Свободен Марс!
Ниргал прекъсна виковете:
— Това, което възнамеряваме да направим сега, когато вече сме свободни марсианци, е да приветстваме всеки земен жител, който желае да се присъедини към нас, без значение дали иска да остане тук за постоянно. Освен това искаме да помогнем на Земята да преодолее екологичната си криза. Имаме известен опит с наводненията… — множество овации, — … и можем да им помогнем. Но отсега нататък тази помощ вече няма да бъде с посредничеството на метанационалите, които да извличат облаги от това. Тя ще бъде подарък, без каквито и да било задължения. И ще донесе повече полза на хората там, отколкото каквото и да било, извлечено от нас като от колония. Следователно ние се надяваме и вярваме, че всички на двата свята ще приветстват появата на един свободен Марс.
Той отстъпи крачка назад и размаха ръка. Вулканът от овации и скандирания изригна наново. Ниргал остана на трибуната, усмихваше се и махаше с ръце, но сякаш недоумяваше какво да прави след това.
По време на цялата му реч Мая бе напредвала сантиметър по сантиметър през тълпата. По образа на екрана Надя разбра, че в момента е до ръба на трибуната и стои в първата редица от хора. Тя махаше с ръце, докато най-накрая Ниргал не я забеляза и не погледна към нея.