— Ще дойдат — каза Койота.
— Не и ако им докажем, че ще получат от нас всичко, което биха си взели със сила — избухна Мая. Койота започваше да я дразни. — Това ще ги забави.
— Така или иначе ще дойдат.
— Ние ще бъдем в безопасност, докато Земята е спокойна. Е, стабилна — поправи се Сакс.
— Земята никога няма да бъде стабилна — репликира Койота.
Сакс сви рамене.
— Ние сме тези, които трябва да я стабилизират! — възкликна Мая, размахвайки пръст към Койота. — Заради самите нас!
— Да ареоформираме Земята — вмета Мишел с характерната си иронична усмивка.
— Защо пък не? — сепна се Мая. — Ако ще свърши работа…
Мишел се наведе и целуна Мая по бузата.
Койота поклати глава.
— Все едно да се опитваш да местиш света, без да имаш опорна точка — възрази той.
— Опорната точка е нашето общо съзнание — каза Мая, което много изненада Надя.
Марина гледаше гривната си и сега се обади:
— Силите за сигурност още контролират Кларк и кабела. Питър казва, че са се изтеглили отвсякъде от Шефилд, но не и оттам, където опира кабелът. А някой… хей, почакайте… някой е докладвал, че е видял Хироко в Хираниягарба.
Всички притихнаха, потънали в мислите си.
— Успях да проникна в архивите на „Транзишънъл Оторити“ за превземането на Сабиши — обади се Койота след малко — и там въобще не се споменаваше за Хироко или за някой от нейната група. Не мисля, че са ги хванали.
— Това, което е написано там, може да няма нищо общо с онова, което се е случило — поклати глава мрачно Мая.
— На санскрит — заяви Марина, — хираниягарба означава „златен ембрион“.
Сърцето на Надя се сви. „Хайде де, Хироко, — мислеше си тя, — хайде, моля те, покажи се, проклета да си, излез отнякъде.“ Изразът върху лицето на Мишел бе непоносим за гледане. Цялото му семейство, сега изчезнало…
— Не можем да бъдем сигурни, че сме обединили целия Марс все още — каза тя, за да го поразсее. Улови погледа му. — Не успяхме да стигнем до споразумение в Дорса Бревиа, та сега ли?
— Сега е по-различно, защото сме свободни — отвърна веднага Мая. — Вече всичко е истинско. Свободни сме да опитаме. А когато знаеш, че нищо няма да се върне обратно, можеш да хвърлиш всичките си сили в него.
— Някаква група червени взривява всички помпени станции във Ваститас — обади се Койота. — Не мисля, че с тях ще стигнем до някакъв консенсус относно тераформирането.
— Абсолютно сигурно — каза прегракнало Ан и се прокашля. — Искаме да взривим и Солета.
Тя метна кръвнишки поглед към Сакс, но той само сви рамене.
— Екопоезия. Вече имаме биосфера. Това е всичко, което ни трябва. Прекрасен свят.
Отвън неравният пейзаж блестеше под студените сутрешни лъчи на слънцето. Те се загледаха мълчаливо. Надя бе като вцепенена. Опитваше се да мисли за всичко едновременно и същевременно поотделно, за да не се смесят нещата като мъглявата ръждивозелена бъркотия навън…
Тя обиколи с поглед хората наоколо. Някакъв ключ вътре в нея се превъртя. Вече дишаше свободно. Огледа лицата на приятелите си — Ан все още й се ядосваше, Мая се ядосваше на Койота, всички бяха изморени, мръсни, очите им бяха червени като на „малките червени човечета“, а ирисите им изглеждаха като кръгли полускъпоценни камъни, ярки и блестящи в кървавочервеното си обкръжение. Надя се чу да казва:
— Аркадий би бил доволен.
Останалите явно се изненадаха. Чак сега тя осъзна, че преди никога не бяха говорили за това.
— Симон също — обади се Ан.
— И Алекс…
— И Саша…
— И Татяна…
— И всички, които вече не са сред нас — каза набързо Мишел, преди списъкът да се проточи.
— Само не и Франк — вмъкна Мая. — Франк би бил отвратен.
Всички се засмяха. Койота каза:
— Добре, че си ти, за да продължиш традицията, нали?
Те се засмяха още по-силно, докато тя размахваше гневно пръст към него.
— А Джон? — намеси се Мишел и дръпна ръката й надолу.
Мая издърпа ръката си, продължавайки да се заканва на Койота.
— Джон не би се правил на интересен и не би отхвърлял с високомерие молбите и желанията на Земята! Джон в този момент би бил в екстаз!
— Трябва да запомним това — каза бързо Мишел. — Честичко трябва да мислим какво би направил той.
Койота се ухили.
— Вероятно би тичал напред-назад и би подскачал до тавана. И неминуемо щеше да има купон — музика, танци и всичко останало.
Те се спогледаха.
— Е? — попита Мишел.
Койота махна към вратата.
— По това, което чувам, мога да съдя, че те там едва ли се нуждаят от нашата помощ.
— Въпреки това — настоя Мишел.
И те всички тръгнаха напред към празненството.