— Ей това е — промърмори Койота. — Сега само трябва да надникнем вътре. Хайде, навличай скафандъра.
Усещането да стоиш отвън на вятъра, върху самия ръб на колосално празно място, беше, меко казано, доста странно. За да погледне надолу, на Ниргал му се наложи да коленичи. Дъното не се виждаше; сякаш гледаха направо към центъра на планетата.
— Двадесет километра — обади се Койота по интеркома. Той протегна ръка над ръба. Ниргал направи същото. Почувства възходящото движение на въздуха. — Така. Сега да видим дали ще успеем да накараме тези роботи да се размърдат.
Преляха малко водороден пероксид от техния ровър в резервоарите на роботите от паркинга, после Койота се включи в таблата им за управление и се зае с тях. Щом привърши, бе видимо доволен. Сега роботите щяха да свършат това, което се изискваше от тях, на дъното на мохола.
— Добре — каза Койота, който отново се бе развеселил. — Те ще използват енергията от слънчевите си батерии, за да оползотворят собствените си запаси от пероксид и ще слизат надолу бавно и сигурно, докато се натъкнат на нещо горещо. Може току-що да сме задействали вулкан, момчето ми!
— А това добре ли е?
Койота бурно се разсмя.
— Не знам! Но поне никой досега не го е правил. А това за мен си е направо препоръка!
Те се върнаха към предварително запланувания си маршрут по скрити и открити убежища. Койота непрекъснато питаше всички наляво и надясно:
— Миналата седмица задействахме мохола Рейли. Да сте забелязвали наскоро вулкан?
Никой не бе забелязал. Рейли се държеше както преди. Стълбът скреж над него висеше непроменен.
— И защо ти трябваше да правиш тази глупост? — клатеха глава хората. — Със същия успех можеше да се обадиш на „Транзишънъл Оторити“ и да им кажеш: „Елате долу и ни потърсете!“
Така че Койота престана да се хвали. Отново се бяха насочили на юг и вече виждаха призрачната стена на полярната шапка да се извисява на хоризонта. Скоро щяха да си бъдат у дома. Ниргал си мислеше за всички убежища, които бяха посетили.
— Наистина ли смяташ, че ще се наложи да се крием вечно, Дезмънд?
— Дезмънд? Дезмънд? Кой пък е тоя Дезмънд? — Койота присви устни. — О, момчето ми, наистина не знам. Хората, които сега се крият, са били принудени да се оттеглят тук, понеже животът им е бил застрашен. Не знам дали е така и досега — може би шефовете от Земята са си взели поука и хората тук се чувстват по-удобно. Или просто новият елеватор още не е построен.
— Значи според теб едва ли ще има друга революция?
— Не знам! Но така или иначе елеваторът скоро ще бъде готов, а пък и в орбита се строят някакви огромни огледала… Понякога можеш да ги видиш как блестят през нощта или около слънцето. Така че всичко може да се случи… поне според мен. Но революцията е рядко явление, а пък и повечето революции са реакционни по природа. Но трябва да се въоръжим по-добре. Ние се крием, а те наводняват Марс с нов тип хора — такива, които са свикнали с тежкия живот на Земята и затова нещата тук не ги впечатляват особено. Получават си геронтологичната терапия и са щастливи. Напоследък са рядкост хората, които се опитват да се измъкнат и да дойдат при нас в убежищата, както беше в годините преди 2061. Е, случва се от време на време, но не чак толкова често. Докато хората си имат своите забавления и традиции, не можеш ги накара и пръста си да мръднат.
— Но… — измънка Ниргал и се запъна.
Койота забеляза изражението на лицето му и се засмя.
— Хей, кой знае, момчето ми? Доста скоро някъде към Павонис Монс ще построят новия елеватор, следователно почти сигурно е, че отново ще започнат да осират нещата също както преди, копелдаците му с копелдаци лакоми. А вие, младежите, може пък и да не поискате Земята да струпва какви ли не лайна на Марс. Ще видим, когато стане. А междувременно се забавляваме, нали? Просто поддържаме огъня.
След това двамата си направиха едно околосветско пътешествие, макар и само в края на южното полукълбо. Полярната шапка изгря на хоризонта и започна да нараства, но ледът вече не изглеждаше толкова висок, колкото се бе сторил на Ниргал в началото на пътешествието им. Обиколиха го, за да стигнат до вкъщи, влязоха в хангара и слезнаха от ровъра, който Ниргал за две седмици бе опознал прекрасно. Сковано преминаха през всички шлюзове и изведнъж се оказаха сред познати лица, които ги запрегръщаха и заразпитваха. Ниргал внезапно осъзна колко малък бе техният свят. Куполът беше по-малко от пет километра в диаметър, а височината му над езерото бе 250 метра. Малък свят…