Когато посрещането свърши, той си тръгна в припламващото ранно утро. Усещаше студения горчивосолен дъх на плажа. Силно познатият аромат изведнъж събуди в него хиляди спомени. Беше си у дома.
Но домът му се бе променил. Или промяната беше в Ниргал. В промеждутъка между опита да спаси Симон и пътешествието му с Койота той се бе превърнал в младеж, от когото страняха. Страхотните приключения, за които Ниргал толкова бе мечтал, най-накрая бяха дошли, само че единственият резултат беше, че приятелите му го отхвърлиха. Джаки и Дао се бяха сближили повече от всякога и се бяха превърнали в преграда между него и останалите по-млади сансеи. Много бързо Ниргал разбра, че всъщност изобщо не желае да бъде различен. Единственото му желание беше да се смеси отново със сплотената си среда и да заживее нормално с братята и сестрите си.
Но щом преминеше сред тях, всички млъкваха и Дао ги отвеждаше нанякъде, след като предварително си разменяха с Ниргал поредния ужасяващ словесен двубой. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне при възрастните, които започнаха да го карат да остава с тях следобедите, сякаш това бе най-естественото нещо. Може би се надяваха така да му спестят част от тежкото отношение на връстниците му към него, но всъщност само усилваха усещането му, че е като белязан. За това лек нямаше. Един ден, докато се разхождаше по плажа в сивотата на следобедния здрач, осъзна, че детството му е свършило. Сега той беше нещо различно — нито възрастен, нито дете. Странник в собствената си страна. Това меланхолично откритие по някакъв особен начин го караше да се чувства удовлетворен.
След няколко седмици се появи Койота. Той пое сутрешните уроци, но за щастие се отнасяше с Ниргал така, както се държеше с останалите.
— Земята е в много лоша фаза, деца — им каза той веднъж, докато работеха върху вакуумните помпи на резервоарите в Рикоувъра, — и отсега нататък може само да се влошава, не и да се оправя. Това прави контрола на онези върху Марс още по-опасен за нас. Ще се наложи да се крием, докато се отделим от тях напълно, а после да се държим настрани, докато те потъват в лудостта и хаоса. Ще си спомните думите ми след време. Това е пророчество, истинско като самата истина.
— Джон Буун казва друго — възрази Джаки. Тя прекарваше голяма част от времето си вечер в изучаване на лектерна на Джон Буун. Сега бръкна в джоба си, извади лектерна и след кратко търсене намери нужния пасаж. От компютъра проговори приятен мъжки глас:
— Докато Земята не е в безопасност, Марс също никога няма да бъде.
Койота грубовато се засмя.
— Е, добре, добре, Джон Буун си беше такъв. Само че отбележи, че той е мъртъв, а аз съм още жив.
— Всеки може да се крие — остро реагира Джаки. — Но само Джон Буун е повел хората напред. Ето затова съм негова привърженичка.
— Значи ти не само си му внучка, но и привърженичка! — възкликна Койота, дразнейки я. — Само че послушай, момичето ми, трябва да се опиташ да разбереш дядо си малко повече, ако искаш да носиш името му. Не може да търсиш същността на Джон Буун във всяка догма и да си мислиш, че си близо до истината. Виждал съм и други така наречени бууновисти да правят така. Това направо ме разсмива… в случаите, когато не ме вбесява. Ако Джон Буун беше жив сега и се срещнеше с теб, за да поговорите поне един час, той вероятно щеше да е станал джакиист. А ако се срещнеше с Дао, може би щеше да стане даоист или дори маоист, кой знае? Ето такъв беше Джон Буун в действителност. Не че това е лошо, понеже точно то прехвърля топката в нас. Ние сме тези, които трябва да вземат решения. Според гледната точка на Джон Буун всеки човек не само може, но и трябва да го прави.
— Включително хората от Зигота — отвърна Джаки.
— О, не, стига прибързани работи — извика Койота. — Е, момичето ми, защо не вземеш да зарежеш тия хлапаци и не се омъжиш за мен? Целувката ми е като вакуум-помпа! Ела де! — И той размаха помпата към нея. Джаки я блъсна, бутна го на свой ред и хукна да бяга — просто заради удоволствието от преследването. Сега тя беше най-бързата бегачка в Зигота. Дори и Ниргал със своята издръжливост не можеше да се мери с нея. Децата се смееха на Койота, докато я преследваше. Той беше доста подвижен за възрастта си — правеше резки завои, обръщаше се мълниеносно и тичаше след всички тях, ръмжейки. Цялата работа свърши с това, че Койота се озова на дъното на купчина от тела и закрещя:
— Олеле, кракът ми, олеле, ще ми платите за това! Вие, момчета, просто ревнувате, понеже искам да ви взема момичето, олеле, спрете, спрете! Ох!