За момент всички замълчаха. После Хироко заяви:
— Добра идея. Бихме могли да устискаме тук, докато стане готов новият купол и се преместим там. Ще ни отнеме едва няколко месеца.
— Няма друг начин — каза сардонически Мая.
Естествено, че имаше. Но тя изглеждаше доволна пред перспективата за нов голям проект. Както и Надя. Останалите явно също повярваха, че има възможност да останат заедно и скрити. Ниргал внезапно осъзна, че исеите страшно много се плашеха от излизането на открито.
Обзаведоха новия купол по различен начин. Сега разположиха селото встрани от шлюза — близо до тунела, който щеше да им послужи в случай, че им се наложи да се спасяват. Оранжериите бяха разположени по-близо до осветлението. Дюните бяха по-високи отпреди. Апаратурата за времето бе поставена точно до Рикоувър. Такива малки подобрения имаше доста. По този начин премахваха възможността да създадат просто копие на предишния си дом. Бяха толкова заети всеки ден, че не им оставаше много време да си мислят за промяната.
Но веднъж, когато излезе от училище, гледката привлече вниманието на Ниргал. Познатият му стар свят си беше отишъл и бе изчезнал завинаги. Ето това бе резултатът от действията на времето. От тези мисли направо му се доплака. Той прекара остатъка от деня вцепенен и отнесен, сякаш винаги бе на крачка-две от самия себе си, гледаше на всичко без грам емоция, отделен някъде встрани, също както след смъртта на Симон, изгнаник от белия свят на една стъпка извън зеления. Детството му си беше отишло, Зигота също и никога нямаше да се върнат. Дори и този ден щеше да отмине и да изчезне. И този купол щеше да се разтопи и да се срути. Нищо не беше вечно. Този въпрос го измъчва доста време, като отне цвета и вкуса на всичко. Когато Хироко забеляза това и попита какъв е проблемът, той направо я попита. Ето това беше хубавото на Хироко: човек можеше да я пита за всичко, включително и за фундаментални неща.
— Защо правим всичко това, Хироко? Защо, след като всичко накрая става бяло?
Тя се вторачи в него като птица.
— Тъжно е, че старият купол си отиде — отговори след малко. — Само че сега трябва да се съсредоточим върху онова, което предстои. Това също е проява на свещената зелена сила viriditas. Да се концентрираш не върху онова, което сме създали, а върху онова, което предстои да създадем. Куполът бе като цвете, което увяхва и пада на земята, но съдържа в себе си семена, които ще покълнат, за да дадат живот на нови и нови цветя и нови семена… Миналото вече го няма. Когато мислиш за него, единствено се натъжаваш. И аз някога бях млада, в Япония, на остров Хокайдо! Да, млада като теб! Но сега ето ни тук — ти и аз, наобиколени от всичките тези растения и животни. И ако им обърнеш внимание и се помъчиш да ги накараш да растат и да просперират, тогава животът се завръща в нещата. Усещаш го във всичко. Заради този момент живеем.
— А старите дни?
Хироко се засмя.
— Ти растеш. Е, естествено, трябва от време на време да си спомняш за старите дни. Били са добри, нали? Имаше щастливо детство. Но и дните, които идват, също ще бъдат хубави. Улови момента и се запитай: „Какво липсва сега?“. Хм-м… — замисли се тя. — Койота каза, че иска ти и Питър да го придружите следващия път. Може би още едно излизане навън няма да ти се отрази зле, какво ще кажеш?
И така приготовленията за следващото пътешествие с Койота бяха направени. Те продължиха да работят над новата Зигота, неофициално прекръстена на Гамета.
Тя се изграждаше бавно ден след ден. Но за Ниргал никога нямаше да изглежда същата, независимо колко усърдно се опитваше да се съсредоточи върху проблема. Това не беше неговият дом.
По един пътешественик пристигна вестта, че Койота скоро ще се прибере. Ниргал усети как пулсът му се ускорява. Да излезе отново под отрупаното със звезди небе и да скитат от убежище на убежище с ровъра на Койота…
Джаки се бе втренчила внимателно в него, докато й говореше за това. Същия следобед, след като приключиха с дневната работа, тя го заведе до високите дюни и го целуна. Когато Ниргал се съвзе, й върна целувката. Започнаха да се целуват все по-страстно и да се прегръщат здраво, разгорещени до полуда. Коленичиха между две дюни над сивата тънка мъгла, легнаха в пашкула, направен от дрехите им, и започнаха да се целуват и докосват, създавайки тяхно собствено крехко було, изтъкано от топлината им. Дъхът им излизаше на облачета пара. Скрежът по пясъка под тях пропукваше. Всичко това ставаше безмълвно, едно сливане в огромна електрическа верига, напук на Хироко и целия свят. Ето какво било, мислеше си Ниргал. Песъчинките горяха под черната коса на Джаки и блестяха като скъпоценни камъни, сякаш в тях бяха разцъфтели миниатюрни ледени цветя.