Децата се върнаха в селото и се струпаха в училищната стая, свалили подплатените си с пух якета и протегнали посинелите си от студ ръце към камината в очакване на днешния учител. Това можеше да бъде Доктор Робот и тогава скуката неусетно щеше да ги завладее, докато брояха проблясъците на тялото му, сякаш бяха секунди, отмервани от часовник. Можеше да бъде Добрата вещица, стара и противна, и тогава щяха да прекарат целия ден навън в строене, щастливи от работата с инструментите. Или пък можеше да бъде Лошата вещица, стара и красива, и тогава щяха да бъдат приковани към лектерните завинаги, принудени да се опитват да мислят на руски. А ако някой се засмееше или заспеше, го очакваше удар с пръчка по ръката. Лошата вещица имаше сребърна коса, яростен поглед и нос като кука, също като орлите-рибари, които живееха в боровете край езерото. Ниргал се страхуваше от нея.
Затова, също като останалите, той прикри объркването си, когато вратата на училището се отвори и се появи Лошата вещица. Но този път тя изглежда беше уморена и ги пусна навреме, въпреки че се бяха справили зле със смятането. Ниргал излезе от училището след Джаки и Дао и тримата тръгнаха покрай алеята, между Яслите Кресънт и гърба на кухнята. Дао се изпишка до стената и Джаки смъкна панталоните си, за да покаже, че и тя може. В този момент Лошата вещица излезе иззад ъгъла. Тя ги повлече по алеята, стиснала здраво Ниргал и Джаки в хищните нокти на едната си ръка и напляска Джаки в средата на площада, като в същото време крещеше бясно на момчетата: „Дръжте се по-далеч от нея, вие двамата! Тя ви е сестра!“. Докато Джаки плачеше и се опитваше, извивайки се, да си вдигне панталоните, видя, че Ниргал я гледа. Тя се опита да удари него и Мая с един яростен удар и се просна на земята, плачеща и с голо дупе.
Не беше вярно, че Джаки им е сестра. Те бяха дванадесет сансеи, тоест, трето поколение деца в Зигота, и се отнасяха един с друг като братя и сестри. Всъщност някои от тях наистина бяха такива, но не всички. Това беше смущаващо и често бе предмет на обсъждане. Джаки и Дао бяха най-възрастни, Ниргал беше с един сезон по-малък; а останалите бяха струпани сезон след тях: Рейчъл, Емили, Реул, Стив, Симуд, Нанеди, Тиу, Франо и Хюо Хсинг. Хироко беше майка на всяко едно от децата в Зигота, но не истинска майка — такава бе само на Ниргал, Дао и на още шест деца от сансеите, както и на няколко от подрастващите нисеи. Деца на богинята-майка.
Но Джаки беше дъщеря на Естер. Естер беше напуснала след едно спречкване с Касей, бащата на Джаки. Не бяха много тези, които знаеха кой е баща им. Веднъж Ниргал пълзеше по една дюна след някакъв рак, когато чу Естер и Касей. Естер плачеше, Касей крещеше: „Ако ще ме оставяш, остави ме!“. И също плачеше. Той имаше кучешки зъб от розов камък. Касей беше едно от децата на Хироко, така че Джаки беше нейна внучка. Джаки имаше дълга черна коса и можеше да тича по-бързо от всички в Зигота, освен от Питър. Ниргал можеше да бяга на по-дълги разстояния и понякога обикаляше просто за идеята три или четири пъти езерото, но Джаки беше по-бърза в спринта. Тя се смееше през цялото време. Ако някога Ниргал започнеше да се кара с нея, казваше: „Добре, чичо Ниргал“ и му се присмиваше. Беше му племенница, въпреки че бе по-възрастна от него с един сезон. Но не му беше сестра.
Вратата на училището се отвори с трясък и се появи Койота, учителят за деня. Койота пътуваше из целия свят и рядко се задържаше в Зигота. Беше чудесно, когато им преподаваше. Той ги развеждаше из селото и им намираше странни работи за вършене, като караше един от тях през цялото време да чете на глас от книги, невъзможни за разбиране, написани от отдавна мъртви философи. Бакунин, Ницше, Мао… Понятните мисли на тези хора бяха като неочаквано появили се камъчета на дълъг плаж с безсмислици. Историите, които Койота им четеше от „Одисеята“ или от Библията, бяха по-лесни за разбиране, въпреки че бяха объркани. Героите им се убиваха един друг, а Хироко казваше, че това не е хубаво. Койота се присмиваше на Хироко и често виеше от смях без видима причина, докато им четеше тези страховити приказки и им задаваше трудни въпроси за това, което бяха чули. Той се караше с тях, сякаш разбираха за какво говорят. Смущаващо беше: „Какво би направил ти? Защо би го направил?“ и всичко това, докато им обясняваше как се рециклира горивото на Рикоувъра или докато ги караше да проверяват хидравличните бутала на езерната машина за вълни. Койота ги държеше навън, докато ръцете им от сини станеха бели, а зъбите им започнеха да тракат така, че не можеха да говорят ясно.