Щом свършиха, надникнаха над дюната, за да се убедят, че наоколо няма никой, върнаха се в гнездото си и се завиха с дрехите, за да се стоплят. Джаки го бодна с пръст в гърдите и каза:
— Сега принадлежим един на друг.
Ниргал можа единствено да кимне щастливо и да целуне дългата извивка на врата й, заровил лице в черната й коса.
— Сега ми принадлежиш — добави тя.
Той искрено се надяваше да е така. Това бе нещото, което бе желал, откакто се помнеше.
Но още същата вечер в банята Джаки прецапа басейна, улови Дао и го притисна плътно до тялото си, след което се дръпна назад и хвърли към Ниргал дълъг празен поглед. Тъмните й очи бяха като дупки в лицето й. Ниргал седна вцепенен на парапета, завладян от изключително странно чувство. Беше някаква тотална промяна в начина, по който гледаше на нещата. Той хвърли към Джаки един поглед — вцепенен, наранен, вбесен (тя все още продължаваше да прегръща Дао) и разбра всичко. Джаки бе прибавила към колекцията си и двамата. Това бе очевидно. Реул, Стив и Франц — всички бяха еднакво привързани и посветени на нея. Може би това бе просто атавизъм, това нейно господство над тяхната малка група. А може и да не беше. Може би тя просто колекционираше всички. И естествено, щом сега Ниргал бе чужд за тях, Джаки се чувстваше по-удобно с Дао. Така че сега той беше изгнаник от собствения си дом и от сърцето на собствената си любима. Ако въобще можеше да се говори за сърце при нея!
Ниргал разбра, че за Джаки той е същият вид опасна сила, каквато бе и тя за него. Това обясняваше ориентирането й към Дао — опит да го задържи настрани, да съхрани баланса, да омаломощи силата. Да покаже, че те бяха двойка, която много си пасва един с друг. Цялото моментно напрежение напусна тялото му. Да, те наистина принадлежаха един на друг. Само че той все още си беше той.
Така че когато Койота се появи и дойде да го попита дали иска да тръгне с него, Ниргал се съгласи веднага, благодарен за предоставената възможност. За него бе направо болезнено да види гневния проблясък по лицето на Джаки, когато чу за това, но една друга част от него се зарадва, че все още не се е слял напълно с нея, че продължава да е личност, че е способен да се отдели от нея или най-малкото да се отдалечи до известна степен. Двойка или не, той се нуждаеше от това.
Няколко вечери по-късно Ниргал, Койота, Питър и Мишел потеглиха от огромната маса на полярната шапка към покритата със звездно одеяло черна и напукана земя.
Ниргал гледаше блестящия бял склон, останал зад тях, с любопитна смесица от чувства. Най-силно беше облекчението. Ако бяха останали там, отзад, щяха само да се заравят все по-надолу и по-надолу в леда, докато най-накрая не се озовяха в купол някъде под Южния полюс. Внезапно Ниргал осъзна, че никога вече няма да живее под купол и никога повече няма да се върне в Гамета, освен за кратки посещения. Това не бе въпрос на избор, а просто начинът, по който щеше да се случи всичко. Неговата съдба. Или неговото предопределение. Въпреки това той щеше да остане бездомен, докато един ден цялата планета не станеше негов дом, докато всеки каньон и всеки кратер не му станеха познати, всяко растение, всяка скала, всеки човек… всичко в белия и зеления свят. Но това щеше да му отнеме много животи. Трябваше да започва да се учи.
Част втора
Посланикът
Астероидите с елиптични орбити, които обикалят от вътрешната страна на орбитата на Марс, се наричат астероиди тип Амор. През 2088 година един астероид Амор, известен като астероид 2034 В, пресече пътя на Марс на около осемнадесет милиона километра зад планетата. Група от роботизирани спускаеми апарати, построени на Луната, се приземи на него малко след това. Астероидът 2034 В представляваше груба сфера с диаметър близо пет километра и тежеше около 15 милиарда тона. В момента, в който спускаемите апарати докоснаха повърхността му, астероидът се превърна в Ню Кларк.
Много години след това всичко вървеше леко. Главната фабрика на Ню Кларк извличаше въглерод от кондритите на астероида и плетеше кабел девет метра в диаметър с 400 метра в час, десет километра на ден — час след час, ден след ден, година след година…
Докато тази странна нишка от преплетен въглерод се развиваше в космоса, роботите в другата част на астероида конструираха реактивен двигател — машина, която щеше да използва деутерия от водата на Ню Кларк, за да изстреля от астероида натрошените скали със скорост от 200 км/сек. Освен това навсякъде из планетоида се произвеждаха и зареждаха с гориво по-малки машини и конвенционални ракети, които чакаха времето, когато щяха да ги изстрелят. Други фабрики строяха дълги апарати с колела, приспособени да се придвижват бързо назад-напред по кабела, и докато той все повече се удължаваше, към него бяха прикрепвани малки реактивни ракети и други машини. Огромният реактивен двигател бе задействан. Астероидът започна да се измества на друга орбита. Тогава ракетите бяха изстреляни по начин, който позволи на марсианската гравитация да го притегли към планетата. Един от най-мощните компютри, създавани някога, координираше данните и решаваше кои ракети да бъдат изстрелвани и накъде. Кабелът, който сега сочеше в противоположна на Марс посока, започна да се извива към планетата. Всичко това приличаше на въртене около оста на някакъв деликатен хронометър. Орбитата на астероида стана по-малка и по-правилна.