И дойде ден, когато върхът на кабела, бълвайки струи нажежен газ, за да се стабилизира въпреки силните ветрове, се провря в дупката на покрива на масивния бетонен бункер източно от Шефилд и се прикрепи за него като кучешка каишка за нашийник. Цялата система започна да се върти със скоростта на Марс, застанала над Павонис Монс. Кабелът все още продължаваше да е под контрола на компютъра на Ню Кларк.
Елеваторът бе построен наново. От едната страна на кабела бяха изпращани коли от Павонис, а от Ню Кларк тръгваха други, като по този начин обезпечаваха противодействието, а това силно намаляваше разходите на енергия, необходими за двете операции. На космодрума в Ню Кларк се приземяваха космически кораби, които при излитането си получаваха ускорение като изстреляни от прашка. Марсианската гравитация облекчаваше доста всичките тези процеси и правеше връзката на човечеството с Марс и останалата част от Слънчевата система много по-икономична. Изглеждаше така, сякаш някаква пъпна връв бе завързана отново.
Той бе изживял половината от напълно обикновения си живот, когато го избраха сред другите и го изпратиха на Марс.
Повиквателната дойде под формата на факс, получен в апартамента, който Арт Рандълф бе наел само преди месец, веднага след като се бе развел с жена си. Факсът беше кратък: „Уважаеми Артър Рандълф, Уилям Форт ви кани да се присъедините към частен семинар. Самолетът излита от Сан Франциско в 9:00 сутринта на 22 февруари 2101 година“.
Арт се втренчи изумено във факса. Уилям Форт бе основателят на „Праксис“, транснационална компания, която преди няколко години бе закупила фирмата на Арт. Форт бе много възрастен и сегашното му положение в „Праксис“ беше, така да се каже, оттеглил се на заслужен отдих полупенсионер. Но това не му пречеше да организира частни семинари, които бяха прочути и общоизвестни, понеже за тях се знаеха със сигурност твърде малко неща. Говореше се, че Форт кани хора от всички субсидирани от „Праксис“ компании; че всички се събират в Сан Франциско и оттам частен реактивен самолет ги отвежда до някакво тайно място. Никой не знаеше какво става след това. Хората, които бяха присъствали, обикновено не след дълго се преместваха нагоре по йерархическата стълбица, а дори и да не го направеха, явно бяха инструктирани да си държат езика зад зъбите. Така че всичко бе забулено в тайна.
Арт беше изненадан, че е поканен — разтревожен, но като цяло поласкан. Вече за четвърти път препрочиташе факса. Той бе едър човек, с голяма сила, но с тенденция да се прегърбва. Недодялан, го наричаше жена му, въпреки че Арт предпочиташе прозвището „мечкоподобен“, което му бе измислила секретарката на неговата фирма „Дъмпмайнс“. Спор нямаше — наистина походката му бе бавна и мудна, което го караше да прилича на мечка, но умееше да бъде и бърз, и силен. В отбора на университета във Вашингтон бе играл като краен защитник — бавен в краката, но бърз в решенията и много труден за пречупване. Наричаха го „човекът-мечка“. Заяждането с него никак не беше здравословно.
Бе завършил инженерство, след това бе работил в петролните полета на Иран и Грузия. Беше автор на десетки нововъведения за извличане на нефт от извънредно оскъдни находища. От Техеранския университет му дадоха докторска титла, след това той се пресели в Калифорния и се присъедини към един приятел, който бе, основал фирма за производство на оборудване за дълбоководно гмуркане, използвано при нефтени сондажи в морето — едно развлечение, пред което стояха доста блестящи перспективи, особено след като сегашните източници се изтощяха. И тук Арт бе разработвал нововъведения — както в оборудването за гмуркане, така и в областта на подводното сондиране. Обаче няколкото години, прекарани в декомпресивните камери и на континенталния шелф, му бяха предостатъчни. Той продаде своя дял на партньора си и отново се премести. Основа компания за производство на необходими за заселването на студени земи неща, която работеше под крилото на фирма за слънчеви батерии и строеше ракетни площадки. Всяка една от тези работи беше направо чудесна… но с времето Арт разбра, че това, което наистина го интересува, са не техническите, а човешките проблеми. Той все повече и повече се ангажираше с мениджмънта на проектите, после навлезе в арбитража. Харесваше му да се хвърля с главата напред в споровете и да ги разрешава така, че всички да са доволни. Това пак беше своего рода инженерство, само че много по-завладяващо и пълноценно от механическите проблеми. А и доста по-трудно. Няколко от компаниите, за които бе работил през всичките тези години, бяха част от транснационалните, така че той се бе оказвал замесен в спорове не само между неговите компании и други транснационални, но и в много по-отдалечени диспути, които изискваха разрешаването на спора да дойде от трета безпристрастна страна. Арт наричаше това „социално инженерство“ и го намираше за прекрасно. Дълбоко в себе си той беше дипломат.