— Кой знае. Мисля си, че дори и самата Хироко е озадачена.
— Не мога да повярвам, че е бърникала в хромозомите на мозъчното развитие!
— Те са ектогени4, не забравяй това. И достъпът е по-лесен.
— Чувам, че плътността на костите им е малка.
— Вярно е. На Земята сигурно биха имали неприятности.
— Това пак е от гравитацията. Всъщност проблемът важи за всички ни.
— На мен се оплачи… Счупих си ръката, докато размахвах тенис-ракетата си.
— Гигантски хора-птици, които на всичкото отгоре са и левичари. Като ги гледам как тичат по дюните, очаквам, че всеки момент ще литнат.
Тази нощ Ниргал (както обикновено) спа лошо. Ектогени, трансгенетичности… Всичко това го караше да се чувства странно. Бяло и зелено, извити в двойната си спирала… Той се мята с часове, докато се чудеше какво означава това вълнение, което се въртеше в съзнанието му и дори какво би трябвало да чувства.
Най-накрая успя да заспи изтощен. И сънува. Преди винаги бе сънувал Зигота, но сега сънува, че лети във въздуха, над повърхността на Марс. Обширни червени каньони прорязваха земята, вулкани се издигаха до него на невъобразими висоти… Но над него имаше нещо, нещо много по-голямо и по-бързо от него, с крила, които шумно плющяха, докато създанието засенчваше слънцето с огромните си хищни нокти, протегнати силно напред. Ниргал насочи пръсти към летящото създание и от тях изскочиха мълнии, които накараха нещото да кривне встрани. То се изкачи нагоре и се приготви за следващата си атака. Когато Ниргал с мъка се събуди, пръстите му пулсираха, а сърцето му туптеше точно като машината за вълни: ту-туп, ту-туп, ту-туп…
На следващата сутрин машината за вълни работеше доста добре, както отбеляза Джаки. Те си играеха на брега и мислеха, че са преценили правилно големите вълни, но след това една наистина голяма се извиси над ледения филигран, перна Ниргал през коленете и го засмука към вътрешността. Той започна да се бори, задъхвайки се без въздух, докато се премяташе в леденостудената вода. След това се изтърколи тежко под напора на следващата вълна.
Джаки го сграбчи за ръката и косата и го издърпа на брега до себе си. Дао им помогна да се изправят на крака, като постоянно викаше: „Добре ли сте добре ли сте добре ли сте?“. Правилото гласеше, че ако някой падне във водата, веднага трябва да тичат към селото с всички сили. Затова Ниргал и Джаки скочиха на крака и хукнаха през дюните, като оставиха другите да се влачат далеч зад тях. Вятърът ги пронизваше до кости. Те се упътиха направо към банята, влязоха с гръм и трясък и с треперещи ръце се съблякоха с помощта на Надя, Сакс, Мишел и Рая.
Докато ги избутваха в плиткия басейн на голямата обща къпалня, Ниргал се сети за съня си и извика:
— Я почакайте малко.
Останалите спряха смутени. Ниргал затвори очи, задържа дъха си и сграбчи студената ръка на Джаки. Пред очите му изплува гледката на самия него, плуващ в небето насън. Топлина от пръстите. Белият свят вътре в зеления.
Той потърси онази точка в средата на тялото си, която оставаше топла дори тогава, когато той самият умираше от студ. Докато беше жив, тя щеше да е там. Щом я откри, изтика я навън през плътта си с всички сили. Трудно му беше, но можеше да усети ефекта — топлината, която се разливаше по ребрата му като огън, надолу по ръцете му, надолу по краката му, по дланите, по стъпалата… Лявата му ръка се бе вкопчила в Джаки. Той хвърли бегъл поглед към голото й тяло и към настръхналата й кожа, концентрира се и се опита да й препрати малко топлина. Сега тя трепереше по-леко и не от студ.
— Ти си топъл! — възкликна Джаки.
— Почувствай го — каза й той. За няколко секунди те останаха облегнати един на друг. След това тя с уплашен поглед се отдръпна и пристъпи към басейна. Ниргал остана встрани, докато треперенето му не спря напълно.
— Не може да бъде — обади се Надя. — Трябва да е някакво метаболично изгаряне. Чувала съм за това, но никога не съм виждала подобно нещо!
— Знаеш ли как точно го правиш? — попита Сакс. Надя, Мишел, Рая и той се бяха втренчили любопитно в Ниргал. Никак не му се искаше да посреща погледите им. Той само поклати отрицателно глава и седна на бетонния парапет на басейна. Внезапно се почувства крайно изтощен. Потопи краката си във водата, която бе като течен пламък. Риба във водата, свободно изкачване, въздухът, огънят отвътре, бяло в зеленото, алхимия, да се рееш с орлите… мълнии от пръстите му!!!
Хората го гледаха. Дори и тези от Зигота му хвърляха коси погледи, когато се засмееше или кажеше нещо необичайно. Те си мислеха, че не ги вижда. Най-лесното бе да се престори, че не ги забелязва. Трудното бе със случайните посетители, които бяха далеч по-прями.