— О, ти ли си Ниргал! — му бе казала веднъж една ниска червенокоса жена. — Чух, че си бил много умен.
Ниргал, който постоянно изпитваше големи трудности с разбирането на тези хора, се изчерви и поклати глава. През това време жената най-спокойно го оглеждаше. Тя взе решение, усмихна се и поклати глава.
— Радвам се, че се запознахме.
Един ден, докато бяха петимата, Джаки донесе някакъв стар лектерн в училище. Този ден учител им беше Мая. Джаки пренебрегна погледа й и показа лектерна на останалите.
— Това е изкуственият интелект на моя дядо. В паметта му има записани много неща, изречени от него. Касей ми го даде.
Касей бе напуснал Зигота и се бе преместил в едно от другите убежища. Но не в това, в което живееше Естер.
Джаки включи лектерна.
— Полин, пусни нещо, което е казал дядо ми.
— Е, ето ни и нас — изрече мъжки глас.
— Не, пусни нещо по-различно. Нещо, което е казал за скритата колония.
Мъжкият глас заговори:
— Скритата колония все още би трябвало да контактува със заселниците. Има прекалено много неща, които те едва ли могат да произвеждат, докато се крият. Уранови пръчки за ядрените реактори, например. Те ги замаскират доста добре, но може да се проследи изчезването им.
Гласът спря. Мая нареди на Джаки да изключи лектерна и започна да им преподава урок по история — събитията през XIX век, разказани на руски с толкова къси и насечени изречения, че чак гласът й трепереше.
Ниргал я гледаше и си спомняше как я наричаха Лошата вещица. Един път беше ужасна, а друг път — направо добра. Това бе доста странно. Ниргал обичаше да наблюдава хората от Зигота и да се поставя мислено на тяхно място. Можеше да чете по лицата им, както различаваше и единия цвят вътре в другия. Беше нещо като дарба от рода на съвсем точното усещане за температура. Само че… Само че не можеше да разбере Мая.
През зимата направиха експедиция до повърхността на близкия кратер — там, където Надя строеше заслон — и до мрачните, отрупани с ледени кристалчета дюни зад него. Но щом мъглата се вдигнеше, те трябваше да си останат под купола или най-много да ходят до галерията-прозорец, където не можеха да бъдат видени отгоре. Никой не бе сигурен дали ги наблюдават от космоса или не, но предпочитаха да не рискуват. Поне така казваха исеите. Питър често отсъстваше и именно пътуванията му го бяха навели на мисълта, че преследването на скритите колонии е прекратено. Пък и така или иначе това преследване бе напълно безсмислено.
— Видях колонии на съпротивата, които изобщо не се крият. На всичкото отгоре има сума ти шумове — топлинни, визуални, дори и радиоефирни. Не биха могли да проверяват всички сигнали, които получават.
Но Сакс каза само:
— Алгоритмичните поискови програми са много ефективни.
Затова Мая настояваше да се крият, да усъвършенстват електрониката си и да изпращат цялата си излишна топлина долу в центъра на полярната шапка. Хироко бе на едно мнение с нея по този въпрос. И така, всички отстъпиха.
— За нас е различно — обясни Мая на Питър с нещастен вид.
Съществува един мохол, каза им Сакс една сутрин в училище, на около двеста километра на северозапад. Облакът, който понякога виждаха в тази посока, бе димът му — в някои дни абсолютно спокоен, а в други се носеше на изток на рехави парцали. Когато Койота се завърна от последното си пътешествие, на вечеря го попитаха дали е отишъл дотам. Да, бил отишъл дотам, основата на мохола прониквала едва ли не чак до самия център на Марс и дъното му не било нищо друго, освен разтопена огнена лава.
— Не е вярно — каза Мая презрително. — Те достигат само до 10–15 км дълбочина и дъната им са твърда скала.
Скала, само че гореща — намеси се Хироко. — И съм чувала, че достигат и до двадесет километра.
— С други думи, не ни вършат работа — оплака се Мая. — Не си ли мислиш понякога, че сме само едни паразити, които живеят на гърба на заселниците? Твоята viriditas не би изтраяла много без тяхното инженерство.
— Това не е паразитизъм, а по-скоро симбиоза — отвърна Хироко спокойно и се втренчи в Мая. Най-накрая Мая се предаде и си тръгна. Хироко бе единствената, която печелеше двубоите с погледи с Мая.
Една сутрин Ниргал отиде на училище, влезе в съблекалнята и завари там Джаки и Дао. Когато отвори вратата, и двамата подскочиха. Докато си събличаше палтото и отиваше към класната стая, той разбра, че са се целували.
След училище отиде до езерото и започна да обикаля около него в синьо-белите проблясъци на летния следобед, гледаше как машината за вълни пулсира и създава някакво туптящо усещане в гърдите му. Болката се носеше из него като мъртво вълнение над водата. Не можеше да направи нищо, въпреки че беше смешно и той го знаеше. Доста целувки си бяха разменили онези дни в банята, докато се плискаха и гъделичкаха. Момичетата се целуваха една с друга и казваха, че това било „тренировъчно целуване“ и не се смята. Понякога прилагаха наученото върху момчетата. Много пъти го бяха целували — и Рейчъл, и Емили, и Тиу, и Нанеди… Но извън банята, сякаш за да се опитат да сдържат тези летливи страсти, всички се държаха строго формално един с друг. Момичетата се събираха на групи и играеха по-често помежду си, отколкото с момчетата. Така че целуването в гардеробната бе нещо по-сериозно, а израженията, които Ниргал видя по лицата на Джаки и Дао, бяха доста надменни — сякаш знаеха нещо, което за него бе тайна. И наистина си беше така. Именно това го нарани — че бе отхвърлен и че го съзнаваше.