Тогавашните затворнически гробища са толкова малобройни, че колимчани изглеждат безсмъртни.
Никой не смяташе да бяга от Колима — това би било лудост, глупост…
Тези няколко години са златното време на Колима — за което с такова възмущение говори разобличеният шпионин и истински враг на народа Николай Иванович Ежов на една от сесиите на ЦИК7 на СССР — малко преди „ежовщината“.
През 1938 година Колима е превърната в спецлагер за рецивидисти и „троцкисти“. Опитът за бягство започва да се наказва с три допълнителни години.
— Че как сте бягали? Нали не сте имали нито карта, нито компас?
— Избягахме. Александър обеща да ни изведе…
Всички чакахме да ни изпратят в „транзитния“ затвор. Заловените бегълци бяха трима: Николай Карев, момче на около двадесет и пет години, бивш журналист от Ленинград, връстникът му Фьодор Василиев — счетоводител от Ростов, и камчадалът8 Александър Котелников. Последният беше колимски абориген, по народност камчадал, а по професия — каюр, човек, който кара еленов впряг, осъден за кражба на държавни стоки. Беше на около петдесет години, а може би и на повече — възрастта на якутите, чукчите, камчадалите и евенките трудно се определя на око. С изключение на това, че не можеше да произнесе звука „ш“ и го заменяше със „с“, подобно на всички, говорещи с диалектите на Чукотския полуостров, Котелников не само че говореше сравнително добре руски, но имаше представа за Пушкин, за Некрасов, беше ходил в Хабаровск, накратко, беше опитен пътешественик, ала романтик по душа — прекалено младежки проблясваха очите му.
Тъкмо той се наема да измъкне новите си млади познати от лагера.
— Казвах им — до Америка по-близо, да вървим там, но те искат на континент и аз водя тях на континент. Трябвасе да отидем при чукчи, чукчи-чергари. Чукчи били тук, отисли си, когато руски човек досъл при тях… Не успях.
Бегълците вървят само четири дни. Избягали в началото на септември, по обувки, с летни дрехи, надявайки се да стигнат до чукотските чергарски станове, където според думите на Котелников ги очаквала помощ и приятелство.
Ала завалява сняг, силен ранен сняг. Котелников отива в едно евенкско селище да купи ботуши от еленова кожа. Купува ги, а надвечер групата оперативни работници настига бегълците.
— Тунгусът е враг, предател — казваше Котелников, като плюеше.
Старият каюр се беше наел да преведе Карев и Василиев през тайгата абсолютно безплатно. Новите три години, които му бяха лепнали, изобщо не го тревожеха.
— Сте дойде пролет, сте ни пратят на работа в мините и пак сте избягам.
За да убие времето, учеше Карев и Василиев да говорят на чукотски, на камчадалски. Инициатор на това обречено на неуспех бягство беше, разбира се, Карев. От цялата му фигура, театрална дори в тази затворническо-лагерна обстановка, от модулациите на кадифения му глас лъхаше на лекомислие — дори не на авантюризъм. С всеки изминал ден той все по-добре разбираше безполезността на подобни опити, все по-често се замисляше и слабееше от ден на ден.
Василиев просто беше добър другар, готов да сподели съдбата на приятеля си, каквато и да е тя. И тримата, естествено, се бяха опитали да избягат още през първата година на присъдите си, докато имаха илюзии… и физически сили.
От палатката-кухня на временния лагер на геолозите през една лятна бяла нощ изчезнаха дванадесет консерви месо. Обстоятелствата бяха извънредно загадъчни — всичките четиридесет души работници и техници бяха волнонаемни, с добри заплати и едва ли се нуждаеха от месни консерви. Дори да струваха невероятно скъпо — нямаше да бъдат продадени в безкрайната, непроходима гора. „Мечешкият“ вариант също веднага бе отхвърлен, понеже в кухнята не беше пипнато нищо друго. Човек можеше да си помисли, че някой нарочно го е сторил, имайки зъб на готвача, който отговаряше за продуктите в кухнята; ала готвачът беше голям добряк и твърдеше, че сред четиридесетимата му другари няма враг, който да му пакости. След като и това предположение не се потвърди, оставаше още едно. И за да го провери, техническият ръководител на експедицията Касаев заедно с двама по-похватни работници, които той въоръжи с ножове, а лично понесе единственото огнестрелно оръжие на „командировката“ — една малокалибрена пушка, — тръгнаха да огледат околността. Тя представляваше сиво-кафяви клисури без никаква следа от зеленина, които водеха към голямо варовиково плато. Селището на геолозите беше разположено като в яма на зеления бряг на реката.
7
Централен изпълнителен комитет ([924-1937 г.), впоследствие преименуван във Върховен съвет на СССР. — Б.пр.