Не се наложи дълго да разгадават тайната. След около два часа, когато, без да бързат, се изкачиха на платото, единият от работниците, явно с по-остър поглед, протегна ръка към движещата се точка на хоризонта. Те продължиха по края на мочурливия млад туф — младата скална маса още не се бе вкаменила и приличаше на бяло масло с неприятен солен привкус. Краката затъваха в него като в блато и ботушите, потопени в този полутечен маслоподобен камък, се покриваха сякаш с бяла боя. По края се вървеше леко и след около час и половина те настигнаха човека. Той беше облечен със станала на парцал памуклийка и съдрани ватени панталони, които му стигаха до коленете. Двата крачола бяха отрязани — от тях си бе направил обувки, вече скъсани, съвсем износени. Със същата цел още по-рано са били отрязани и направени на обувки ръкавите на ватенката. Кожените му обувки или гумените цървули очевидно отдавна са били раздрани от камъните и клоните и изхвърлени.
Човекът беше брадясал, с дълга коса, пребледнял от непоносимо страдание. Имаше разстройство, страшно разстройство. Единадесет консерви се търкаляха наблизо по камъните. Едната бе изтърбушена и изядена цялата още снощи.
Човекът вече цял месец вървял към Магадан, кръстосвал гората, както гребец кръстосва с лодката си езерото в гъста мъгла, и лутайки се, загубил посоката, вървял наслуки, докато не се натъкнал на „командировката“ ни — чак когато останал съвсем без сили. По пътя си ловял полски мишки, ядял трева. Крепял се до предния ден. Бил забелязал дима още вчера, дочакал нощта, задигнал консервите и призори изпълзял на платото. Взел от кухнята и кибрит, ала той не му потрябвал. Изгълтал съдържанието на една от консервите и страшната жажда, пресъхналата му уста го накарали да слезе по дерето до потока. И там той пил и не можел да се напие със студената, вкусна вода. На другия ден лицето му отекло, започналото стомашно разстройство му отнело и последните сили.
Беше щастлив от края на пътешествието си независимо какъв щеше да е той.
Другият беглец, довлечен на същата „командировка“ направо от тайгата от оперативниците, беше някаква важна персона. Участник в групово бягство от съседната мина, бягство, съпроводено с грабеж и убийство на самия началник на мината — той беше последният от десетимата избягали. Двама били убити, седмина заловени, а ето че и последният бе хванат на двадесет и първия ден. Босите му, напукани ходила кървяха. Според думите му за една седмица бил изял само една дребна рибка от някакъв пресъхнал ручей, рибка, която ловил в продължение на няколко часа, останал без сили от глад. Лицето му беше подпухнало, без капчица кръв. Конвоят прояви към него големи грижи — за диетата му, за оздравяването: мобилизираха фелдшера на „командировката“ и много строго му наредиха да се грижи за беглеца. Беглецът остана да живее в банята на селището цели три дни и най-сетне, подстриган, обръснат, измит, нахранен, бе отведен от оперативниците на следствие, чийто изход можеше да бъде единствено разстрел. Разбира се, самият беглец знаеше това, ала той беше стар, равнодушен арестант, отдавна прекрачил онази граница на затворническия живот, след която всеки става фаталист и започва да живее „по течението“. Край него винаги имаше конвой, „бойци от охраната“, които не му позволяваха да разговаря с никого. Всяка вечер той седеше на стъпалата пред входа на банята и съзерцаваше огромния вишневочервен залез. Огънят на вечерното слънце се прехвърляше в очите му и те сякаш започваха да пламтят — зрелището беше много красиво.
В едно от колимските селища, в Оротукан, има паметник на Татяна Маландина, оротуканският клуб също носи нейното име. Татяна Маландина работела тук по договор, била комсомолка и попада в лапите на избягали криминални. Те я ограбили, изнасилили я на караманьол, според гнусния апашки израз, и я убили на неколкостотин метра от селището, в тайгата. Това се случва през 1938 година и началството напразно пуска слуха, че са го направили „троцкистите“. Подобна клевета е прекалено нелепа и възмущава дори чичото на убитата комсомолка — лагерния служител лейтенант Маландин, който именно след смъртта на племенничката си рязко променя своето отношение към криминалните и към другите затворници, намразва първите и облекчава живота на вторите.