Двамата бегълци ги заловиха, когато силите им бяха на привършване. Другояче се държеше беглецът, заловен от група работници на пътеката близо до проучвателните шурфове. Трети ден валеше несекващ дъжд и няколко работници, нахлузили брезентови работни дрехи — якета и панталони, тръгнаха да проверяват дали не е пострадала от дъжда малката палатка-кухня със съдовете и храната, полевата ковачница с наковалнята, походната пещ и резервните сондажни инструменти. Ковачницата и кухнята се намираха в руслото на планински поток, в една клисура на около три километра от мястото, където живееха.
След дъжд планинските реки се разливат много силно и можеше да се очакват неприятни изненади. Но това, което видяха хората, ги накара да изпаднат в крайно недоумение. Там нямаше нищо. Нямаше я ковачницата, където се пазеха инструментите, с които работеше целия участък — сондите, свределите, кирките, лопатите, ковашките инструменти; нямаше ги котлите, съдовете — нямаше нищо. Клисурата беше като нова — всички камъни в нея бяха разхвърляни другояче, довлечени отнякъде от обезумялата вода. Всичко старо бе пометено от потока. Работниците продължиха надолу по брега до реката, в която се вливаше потокът — шест-седем километра, и не намериха нито късче желязо. Много по-късно, когато водата спадна, в устието на ручея, на брега, сред върбалака, полузатрупан с пясък, бе намерена смачкана от камъните, разкривена, изкорубена емайлирана чиния от столовата на селището — и това беше всичко, останало след поройния дъжд и придошлата вода.
На връщане работниците се натъкнаха на човек, обут с ботуши от кече, с подгизнало наметало, с голяма торба през рамо.
— Да не си беглец? — попита го Васка Рибин, един от „канавкаджиите“.
— Беглец съм — полуутвърдително отговори човекът. — Да имаше как да се поизсуша…
— Хайде с нас — имаме печка. — През лятото, когато валеше, винаги се палеха ламаринените печки в голямата палатка — там живееха всичките четиридесет работници.
Беглецът си събу ботушите, закачи партенките да съхнат до печката, извади тенекиена табакера, сипа си малко махорка в парче вестник и запуши.
— Накъде си тръгнал в такъв дъжд?
— Към Магадан.
— Гладен ли си?
— А какво имате за ядене?
Чорбата и булгурената каша не го съблазниха. Той развърза торбата си и извади парче салам.
— Е, братле — рече му Рибин, — ти не си истински беглец.
Един по-възрастен работник, заместник-бригадирът Василий Кочетов, се надигна.
— Къде отиваш? — попита го Рибин.
— По нужда. — И прекрачи дъсчения праг на палатката. Рибин се подсмихна.
— Виж какво, братле — рече той на беглеца, — стягай се и заминавай накъдето беше тръгнал. Онзи — рече за Кочетов — хукна при началниците. За да те задържат, значи. Е, бойци при нас няма, не се страхувай, така че върви направо. Ето, на ти хлебец и пачка тютюн. За твой късмет май и дъждът попрестана. Върви право към големия хълм, няма да сбъркаш.
Беглецът мълчешком нави още влажните си партенки със сухия им край върху ходилата, обу си ботушите, метна торбата през рамо и си тръгна.
След десет минути парчето брезент, заместващо вратата, се отметна и в палатката се намъкна началството — техническият ръководител Касаев с малокалибрената си пушка на рамо, двама десетници и Кочетов, който влезе в палатката последен.
Касаев постоя мълчешком, докато свикне с тъмнината в палатката, огледа се. Никой не обърна внимание на новодошлите — всеки се занимаваше с нещо, един спеше, друг си кърпеше дрехите, трети изрязваше с нож някакви сложни фигури от коренище — поредните еротични упражнения, неколцина играеха със собсвеноръчно направени карти…
Рибин тъкмо слагаше върху горещите въглени в печката опушено канче, направено от консервена кутия — вареше си нещо.
— Къде е беглецът? — развика се Касаев.
— Отиде си — спокойно отвърна Рибин, — събра си нещата и си тръгна. Няма да седна да го държа я.
— Че той се беше съблякъл — развика се Кочетов, — канеше се да спи.
— И ти се канеше да ходиш по нужда, а къде си тичал по дъжда? — отвърна му Рибин.
— Хайде да се прибираме — рече Касаев. — А ти, Рибин, внимавай — няма да свършиш добре…
— Какво можеш да ми сториш? — каза Рибин, като се приближи до Касаев. — Да ми натриеш сол на главата ли? Или да ме заколиш, докато спя? Така ли?
Техническият ръководител и десетниците излязоха.
Това е един малък лиричен епизод в еднообразната мрачна повест за колимските бегълци.
Началникът на „командировката“, разтревожен от постоянните визити на бегълците — трима за един месец, — напразно се мъчеше да убеди висшестоящите инстанции да организират на „командировката“ „оперативен пост“ от въоръжени войници. Управлението не се съгласи да прибегне до такива големи разходи за волнонаемните и го остави да се оправя със собствени сили. И макар по това време освен малокалибрената пушка на Касаев в селището да се бяха появили още две ловджийски пушки и патроните за тях да се правеха като за лов на мечки — от парчета олово, все пак на всички беше ясно, че ако ги нападнат гладни, отчаяни бегълци, това не беше сигурна защита.