При това гладът, големият глад, е вечната заплаха за беглеца. А ако се проумее, че арестантът бяга именно от глад и, ще рече, не се бои от него, се появява още една смътна опасност, която дебне беглеца — той може да бъде изяден от собствените си другари. Разбира се, случаите на канибализъм по време на бягство не са чести. Но все пак съществуват и май няма стар колимчанин, прекарал в Далечния север десетина години, който да не се е сблъсквал с людоеди, получили допълнителна присъда именно за убийство на свой другар по време на бягство, за това, че са яли човешко месо.
В централната затворническа болница дълго време лежа болният Соловьов с хроничен остеомиелит на бедрото. Остеомиелитът — възпаление на костния мозък — се беше появил след огнестрелна рана на костта, умело разчовъркана от самия Соловьов. Беше осъден за бягство и канибализъм, „скатаваше“ се в болницата и спокойно разправяше как той и другарят му, готвейки се да избягат, нарочно поканили трети човек — „за в случай, че огладнеем“.
Бегълците вървели дълго, около месец. Когато третият бил убит, отчасти изяден, а останалото било „изпечено за из път“ — двамата убийци се разделили: всеки се страхувал някоя нощ другият да не го пречука.
Имаше и други канибали. Те са най-обикновени хора. Не носят никакво каиново клеймо и докато не научиш подробности от биографиите им, всичко е наред. Но дори като научиш — то не те отвращава, не те кара да се възмущаваш. Нямаш физически сили за отвращение и възмущение, просто няма място за подобни изтънчени чувства. При това и историята на нормалните полярни пътешествия от наше време не е лишена от подобни постъпки — всички си спомнят за тайнствената смърт на шведския учен Малмгрен, участник в експедицията на Нобиле. Какво остава за един гладен, преследван получовек-полузвяр?
Бягствата, за които стана дума, бяха бягства към родината, към „континента“, бягства с цел да се измъкнеш, да стигнеш до Русия. Всички те свършваха еднакво — никой не може да се измъкне от Далечния север. Обречени на неуспех опити и в същото време — непреодолима мъка по свободата; омраза и отвращение към принудителния физическия труд, понеже лагерът не може да възпита нищо друго в затворника. Над портала на всяка лагерна зона е изписано с насмешка: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на доблест и геройство“ — и името на автора на тези думи. Надписът се прави според изискванията на специално окръжно писмо и е задължителен за всяко лагерно отделение.
Именно тази мъка по свободата, страстното желание да се озовеш в гората, където няма бодлива тел, караулни кули и дула на пушки, проблясващи на слънцето, където няма побои, тежък многочасов труд без сън и почивка — всичко това поражда особения род бягства.
Арестантът усеща своята обреченост: още месец, два — и ще умре, както умират пред очите му неговите другари.
И тъй, и тъй ще умре, тогава нека да умре на свобода, а не в забоя, в изкопа, паднал от умора и глад.
През лятото работата в мините е по-тежка, отколкото през зимата. Пясъкът се промива именно през лятото. Отслабващият мозък подсказва на затворника изход, при който може да изкара лятото, а и да прекара началото на зимата на топло.
Така се ражда „бягството сред ледовете“, както цветисто са кръстени тези бягства покрай „трасето“.
Затворниците, двама, трима, четирима, бягат в тайгата, в планините, и се настаняват в някоя пещера или мечешка бърлога — на няколко километра от трасето — това огромно шосе с дължина две хиляди километра, прекосяващо цяла Колима.
Бегълците имат кибрит, тютюн, продукти, дрехи — всичко, с което са смогнали да се запасят за бягството. Впрочем те почти никога не успяват да се сдобият с нещо предварително, а и това би събудило подозрения, би провалило замисъла им.
Понякога те ограбват през нощта, преди да избягат, лагерния магазин, или „лавката“, както го наричат тук, и отиват в планината с награбените продукти. Но в повечето случаи тръгват без нищо, разчитайки на „каквото даде Господ“. Ала това съвсем не значи трева, корени на растения, мишки или катерички.
По огромното шосе денонощно пътуват коли. Много от тях — с храни. Планинското шосе представлява поредица от нанагорнища и нанадолнища, камионите бавно пълзят нагоре по проходите. Метнеш се на камион с брашно, хвърлиш един-два чувала и ето ти храна за през цялото лято. А нали превозват не само брашно. Още след първите грабежи колите с продукти започнаха да се съпровождат от конвой, но не всяка пътуваше по този начин.
Освен открития грабеж по магистралния път бегълците нападаха близките селища и малките крайпътни „командировки“, в които живееха по двама-трима кантонери. По-смелите и по-големи групи бегълци спираха леки коли, обираха пътниците и багажа.