В случай на успех за едно лято подобни бегълци укрепваха и физически, и „духовно“.
Ако огньовете се палеха предпазливо и следите се маскираха добре, при наличието на зорки постове бегълците можеха да изкарат до късна есен. Студът и снегът ги „изкарваха“ от голата, неуютна гора. Ясените и тополите се оголваха, листвениците отърсваха ръждивокафявите си игли върху мръсния, студен мъх. Бегълците вече нямаха сили да издържат и излизаха на трасето, на шосето, „предаваха се“ на най-близкия „оперпост“. Арестуваха ги, осъждаха ги, това не винаги ставаше бързо — зимата напредваше, „получаваха си годините“ за бягството и се вливаха в редиците на „работягите“ в мините, където (ако им се случеше да попаднат в същата мина, откъдето бяха избягали) миналогодишните им другари по бригада вече ги нямаше — или бяха умрели, или бяха заминали като полутрупове за инвалидните роти.
През 1939 година за първи път за останалите без сили бяха създадени така наречените „оздравителни команди“ и „оздравителни пунктове“. Но тъй като трябваше да се „оздравява“ няколко години, а не няколко дни, тези учреждения не оказаха желаното въздействие върху възпроизводството на работната сила. Затова пък всички колимчани, които вярваха, че докато арестантът не е загубил иронията си, все още е човек, помнеха присмехулната частушка:
Когато погребват някой арестант, на левия крак му връзват жетонче с номера на личното дело.
А беглецът, въпреки че получаваше допълнителна присъда от пет години, при положение, че следователят не успееше да му „лепне“ и грабеж на коли — оставаше жив и здрав, а дали присъдата е 5, 10 или 15 години, дори 20 — на практика нямаше никаква разлика, понеже дори пет години е невъзможно да работиш в забоя. В забоя на мината може да се издържат пет седмици.
Зачестиха тези „курортни“ бягства, зачестиха грабежите, зачестиха убийствата. Но не грабежите и убийствата дразнеха началството, свикнало да си има работа с хартия, с цифри, а не с живи хора.
А цифрите говореха, че стойността на награбеното — отнетият чрез убийство човешки живот изобщо не влизаше в сметките — е несравнимо по-малка от стойността на загубените работни часове и дни.
„Курортните“ бягства бяха изплашили началството повече от всичко. 82-ри член от Наказателния закон бе забравен веднъж завинаги, никога вече не се прилагаше. Бягствата започнаха да се разглеждат като престъпления срещу управата, срещу държавата, като политически акт.
На бегълците вече им се „търсеше отговорност“ направо по петдесет и осми член като на изменници на родината. И точката от този член, избрана от юристите, също беше позната, използвана преди в шахтинския процес на „вредителите“. Това беше четиринадесета точка на петдесет и осми член — „контрареволюционен саботаж“. Бягството означаваше отказ от работа, отказът от работа — контрареволюционен саботаж. Именно по тази точка и по този член започнаха да съдят бегълците. Десет години — толкова стана минималната „допълнителна“ присъда за бягство. Повторното бягство се наказваше с двадесет и пет години.
Това не уплаши никого и не намали броя нито на бягствата, нито на грабежите.
Същевременно всяко кръшкане от работа, всеки отказ също започнаха да се тълкуват като саботаж и наказанието за това най-голямо лагерно престъпление започна да се увеличава все повече и повече. „Двадесет и пет плюс пет лишаване от права“ — това беше формулировката в дългогодишната практика на присъдите за отказчиците и бегълците по време на войната и след нея.
Онези специфични черти, по които бягствата в Колима се различават от обикновените бягства, ги правят не по-малко трудни. Ако в огромното мнозинство от случаите е лесно да се премине границата, по която бягството се различава от самоотлъчката, то трудностите се увеличават с всеки изминал ден, с всеки час при придвижването по негостоприемната, враждебна на всичко живо природа на Далечния север. Извънредно краткото време за бягство, кратко поради годишните времена, води до прибързана подготовка и до необходимостта големи и тежки за изминаване разстояния да бъдат преодолявани за късо време. За беглеца не представляват опасност нито мечките, нито рисовете. Той загива от собственото си безсилие в този суров край, където начините му да се бори за своя живот са твърде малко.
Релефът на местността е мъчителен за ходене, проходите следват един след друг, клисурите също. Пътеките, прекарани от животните, са едва забележими, почвата в рядката, уродлива гора е покрита с влажен мъх. Рисковано е да се спи без огън — подземният студ на вечната замръзналост не позволява на камъните да се затоплят през деня. По време на път няма нищо за ядене с изключение на сухия ягел — еленовия мъх, който може да бъде стрит, размесен с брашно и от него да се пекат питки. Да се убие с тояга някоя яребица или орешарка е трудна работа. Гъбите и горските плодове не са подходящи за ядене по време на път. Освен това те се появяват в края на лятото. Значи целият запас от храна трябва да се осигури още в лагера.