Трудни са бягствата през тайгата, но още по-трудна е подготовката за тях. Та нали всеки ден, всеки час бъдещите бегълци може да бъдат разобличени, предадени на началството от другарите си. Главната опасност не идва нито от конвоя, нито от надзирателите, а от другарите по съдба, от онези, които живеят същия живот и са рамо до рамо с беглеца двадесет и четири часа в денонощието.
Всеки беглец знае, че те не само няма да му помогнат, ако забележат нещо подозрително, но и няма да подминат равнодушно видяното. Гладният измъчен арестант с последни сили ще допълзи, ще се довлече до стаята на дежурните, за да издаде, да разобличи другаря си. Това не се прави даром — началникът може да почерпи с махорка, да похвали, да благодари. Собствената си страхливост и подлост доносникът изтъква като чувство за дълг. Той не издава единствено криминалните, понеже се страхува от удар с нож или от въжена примка.
Групово бягство, в което участват повече от двама-трима души, ако то не е стихийно, внезапно, като бунт, е почти немислимо. Това бягство не може да бъде подготвено заради развратените и продажни, гладни, мразещи се хора, с които лагерите са пълни.
Никак не е случайно това, че единственото групово подготвено бягство, независимо как завърши то, се увенча с успех именно защото в лагера, откъдето бяха бегълците, изобщо нямаше стари колимчани, вече отровени, разложени от колимския опит, унизени от глада, студа и побоите, нямаше хора, които биха издали бегълците на началството.
Илф и Петров в „Едноетажна Америка“ полу на шега, полусериозно посочват непреодолимото желание на руснака да се оплаква като национална черта, като нещо типично за руския характер. Тази национална черта, пречупена в кривото огледало на лагерния живот, намира израз в доносничеството.
Бягството може да лумне импровизирано, стихийно, като горски пожар. Толкова по-трагична е съдбата на участниците му — случайните, мирни съзерцатели, въвлечени във водовъртежа на действието почти пряко волята им.
Никой от тях още не е опознал коварството на колимската есен, никой не подозира, че аленият пожар на листата, на тревата и на дърветата трае два-три дни, а от високото бледосиньо небе, съвсем малко по-светло от обичайно, може внезапно да завали ситен студен сняг. Никой от бегълците не знае какво означават зелените клони на клека, проснали се изведнъж на земята, притиснали се към нея пред очите им. И как да се обясни внезапното бягство на рибата надолу по течението на потоците.
Никой не знае дали в тайгата има селища. И какви са те. Затворниците от Далечния изток или сибиряците напразно разчитат, че познават тайгата, че са отлични ловци.
В края на есента, първата следвоенна есен, към един от „каторжните“ лагери пътувал открит камион с двадесет и пет души затворници. На няколко десетки километра от местоназначението арестантите се нахвърлили върху конвоя, разоръжили го и „забегнали“ — всичките двадесет и пет мъже.
Валял сняг, леденостуден сняг на иглички, бегълците нямали връхни дрехи. Кучетата бързо надушили дирите и на четирите групи, на които се разделили избягалите. Групата, у която се намирало оръжието на конвоя, била избита до крак. Две от останалите били заловени един ден по-късно, а последната — на четвъртия ден. Закарали ги направо в болницата: всички били с измръзвания на ръцете и краката от четвърта степен — колимският студ, колимската природа винаги са били в съюз с началството, враждебно настроени към самотния беглец.
Бегълците дълго време останали в болницата, в отделна стая, пред чиято врата стоял войник на пост — макар и арестантска, болницата не била каторжна. И на петимата ампутирали я ръка, я крак, а на двама и двата крака.
Така се разправил колимският студ с припряните и наивни новаци.
Подполковник Яновски много добре разбираше всичко това. Впрочем бил е подполковник през войната, тук беше затворникът Яновски, „култорг“ на едно голямо лагерно отделение. То бе сформирано след войната само от новаци — военни престъпници, власовци, военнопленници, служили в немски части, полицаи и жители на окупирани от немците села, заподозрени в приятелско отношение към германците.