Тук имаше хора, зад чийто гръб беше опитът от войната, опитът от всекидневните срещи със смъртта, опитът от риска, опитът от животинското умение да се бориш за живота си, опитът от убийствата.
Тук имаше хора, които вече бяха бягали и от немски, и от руски, и от английски плен… Хора, свикнали да залагат на карта живота си, хора със смелост, възпитана чрез силата на примера и инструкциите. Разузнавачи и войници, обучени да убиват, те продължаваха да воюват в новите условия, воюваха за себе си — срещу държавата.
Началството, свикнало да общува с послушните „троцкисти“, не подозираше, че тук се намират преди всичко хора на действието.
Няколко месеца преди събитията, за които ще стане дума, този лагер бива посетен от някакъв високопоставен началник. Запознавайки се с живота на новаците и с тяхната работа в производството, началникът отбелязва, че културната работа, художествената самодейност в лагера не е на висота. И бившият подполковник Яновски, култоргът на лагера, почтително долага: „Не се безпокойте, подготвяме такъв концерт, че цяла Колима ще заговори за него.“
Това е много рискована фраза, но тогава никой не й обръща внимание, на което, между другото, разчита Яновски.
През цялата зима на обслужващите лагера длъжности постепенно, един след друг, са назначавани и подбирани участниците в бъдещото, насрочено за пролетта бягство. Нарядчикът, старейшината, фелдшерът, бръснарят и бригадирът, всички щатни затворнически длъжности са заети от хора, подбрани лично от Яновски. Сред тях има летци, шофьори, разузнавачи — все хора, които биха допринесли за успеха на дръзкото бягство. Условията в Колима са изучени, никой не пренебрегва трудностите и не греши. Целта е свободата — или щастието да умрат не от глад, не от побои, не на лагерните нарове, а в бой, с оръжие в ръка.
Яновски разбира колко е важно и нужно другарите му наред с нравствената, духовната сила да запазят и физическата си сила и издръжливост. На обслужващите длъжности те могат да са почти сити и да не се изтощават.
Настъпва обичайната безмълвна колимска пролет — без птичи песни, без нито един дъжд. Листвениците обличат яркозелените си млади иглички, рядката гола гора става сякаш по-гъста, дърветата вече изглеждат по-близко едно до друго, криейки с клоните си хората и животните. Започват белите, по-точно бледолюляковите нощи…
Стаята на дежурните близо до портала на лагера е с две врати — за навън и за в лагера, — такава е архитектурната специфика на подобни здания. Надзирателите дежурят по двама.
Точно в пет сутринта някой почуква на прозорчето. Дежурният надзирател вдига поглед — дошъл е лагерният готвач Солдатов да вземе ключа от шкафа с продуктите, който се пази там, на един гвоздей, забит в стената. Вече няколко месеца готвачът идва да го взима всеки ден точно в пет сутринта. Дежурният дърпа резето и пуска Солдатов да влезе. Вторият надзирател го няма вътре, току-що е излязъл през външната врата — живее със семейството си на около триста метра от стаята на дежурните.
Всичко е пресметнато и авторът на отдавна замисления спектакъл гледа през малкото прозорче как започва първото действие, как всичко, което въображението и разумът му са повтаряли хиляди пъти, се въплъщава в плът и кръв.
Готвачът отива до стената, на която виси ключът, и в този момент някой отново почуква на прозорчето. Надзирателят го познава добре — това е затворникът Шевцов, механик и оръжеен майстор, който неведнъж е поправял автоматите, пушките и пистолетите на охраната — „свой“ човек.
Точно тогава Солдатов напада надзирателя в гръб и го удушва с помощта на влезлия Шевцов. Двамата пъхат трупа под нара и го затрупват с дърва. Солдатов и Шевцов свалят шинела, шапката и ботушите му и Солдатов, облечен с надзирателската униформа и въоръжен с пистолета му, сяда на масата. През това време се връща и вторият надзирател. Преди да разбере какво става, също е удушен. В дрехите му се намъква Шевцов.
Неочаквано в дежурната стая влиза жената на втория надзирател, който е ходил да закусва. Нея не я убиват, а само й връзват ръцете и краката, запушват й устата и я оставят до двата трупа.
Пристига бригада затворници, работили нощна смяна, и войникът от конвоя влиза в дежурната стая да се разпише, че е предал арестантите. Той също е убит. Така се сдобиват и с още един шинел.
Навън вече има хора, както винаги по време на развод за работа, и в този момент подполковник Яновски поема командването.
От близките ъглови караулни кули пространството около стаята на дежурните се прострелва. И на двете има часови, но в мътното утро след бялата нощ те не забелязват нищо подозрително на площадката пред портала. Както винаги дежурният надзирател отваря вратата и преброява хората, както винаги излизат двама войници от конвоя — да приемат бригадата. Ето че те строяват малката група — само десет, не, дори девет души, повеждат ги… Това, че завиват от пътя по пътечката, също не разтревожва часовите — и друг път, когато разводът е закъснявал, конвоят води „работягите“ край помещението на охраната.