Огромният щат на лагерния конвой и на „оперативниците“ с хиляди кучета вълча порода заедно с граничните отреди и с армията, която се намира в Колима, скрита под името Колимполк — те са достатъчни да бъдат заловени сто от сто възможни бегълци.
В такъв случай как е възможно бягството и не е ли по-просто силите на „оперативниците“ да бъдат оставени за непосредствена охрана, за охрана, а не за лов на хора?
Икономическите съображения доказват, че издръжката на щата от „ловци на черепи“ все пак е по-евтина за бюджета на страната, отколкото една охрана като в затвор. А да се предотврати едно бягство е необикновено трудно. Тук не помага и гигантската мрежа от затворници-осведомители, на които началството плаща с цигари от махорка и с „чорбица“.
Тук става дума за човешката психология, за нейните криволичения и потайни кътчета, където не може да се предугади кой, кога и защо ще реши да бяга. Онова, което се случва, изобщо не прилича на никакви предположения.
Разбира се, за тази цел си има „профилактични“ мерки — арести, затваряне в наказателните зони — тези затвори в затворите, преместване на „подозрителните“ от едно място на друго — много са разработените „мероприятия“, които влияят вероятно за намаляване броя на бягствата, възможно е бягствата да биха били още повече, ако ги нямаше наказателните зони, разположени навътре в непроходимата тайга, с многобройната им и сигурна охрана.
Но от наказателните зони също бягат, а в безконвойните командировки никой не прави опити да се самоотлъчи. В лагерите всичко е възможно. При това абсолютно точен и верен е фактът, отбелязан от Стендал в „Пармския манастир“, че „надзирателят мисли за ключовете по-малко, отколкото затворникът за своята решетка“.
Затова подготовката започва преди пролетта — увеличава се броят на охраната, на „оперативката“ и на кучетата, едните ги тренират, другите ги инструктират; готвят се и арестантите — запасяват се с консерви, сухари, подбират си „партньори“…
Има само един случай на класическо бягство от Колима, грижливо обмислено и подготвено, осъществено талантливо и спокойно. Онова изключение, което потвърждава правилото. Но и това бягство остави след себе си нишка, една на пръв поглед незначителна, дребна грешка, която позволи беглецът да бъде намерен — след две години, ни повече, ни по-малко. Явно самолюбието на разните Видоковци2 и Лекоковци е било много засегнато и на случая е било отделено много повече внимание, сили и средства, отколкото друг път.
Любопитното в случая е, че човекът, „тръгнал да бяга“ и осъществил намисленото с невероятна енергия и остроумие, не беше нито политически затворник, нито криминален — някакъв специалист по тази част, а човек, осъден на десет години затвор за мошеничество.
В това няма нищо чудно. Бягството на някой „политик“ винаги е свързано с настроенията „навън“ и както и гладната стачка в затвора, е силно, ако има връзка със свободния свят. Предварително трябва да знаеш добре защо и къде бягаш. Кой „политик“ можеше да отговори на този въпрос през 1937 година? Случайните в политиката хора не бягат от затворите. Те биха могли да избягат при семейството си, при познати, но през тридесет и осма това значеше да бъдат подложени на удара на репресиите всички, върху които такъв беглец би си спрял погледа на улицата.
В този случай няма отърване нито с петнадесет, нито с двадесет години. Да бъде застрашен животът на близките и познатите — това беше единственият възможен резултат от бягството на такъв „политик“. Нали все някой трябва да го крие, да му помага. Сред „политиците“ от 1938 година нямаше такива хора.
В редките случаи, когато някои след излежаване на присъдата се връщаха у дома, собствените им жени проверяваха дали документите на завърналия се съпруг не са фалшиви, дали са в ред и за да известят началството за пристигането му, тичаха презглава в милицията в надпревара със съседа.
Разправата със случайните, невинни хора беше много проста. Вместо да ги смъмрят, да ги предупредят, тях ги измъчваха, а след това им лепваха по десет, двадесет години в „край далечен“ — или каторга, или затвор. Оставаше им само да умират. И те умираха, без да мислят за никакво бягство, умираха, като за кой ли път демонстрираха националното търпение, прославено още от Тютчев и безочливо отбелязвано впоследствие от политиците на всички нива.
2
Франсоа-Йожен Видок (1775–1857) — френски авантюрист, каторжник, впоследствие оглавил служба „Сигурност“, автор на книгата „Мемоари“. — Б.пр.