Десетки километри от пътя за Сеймчан са задръстени с армейски части. Небивалата операция се ръководи лично от най-голямото колимско началство.
Замисълът на Яновски е разгадан и за охрана на летището е мобилизирано такова количество редовни войски, че те с мъка се побират на подстъпите към обекта.
Привечер на втория ден групата на Яновски отново е открита и влиза в бой. Отрядът на редовната войска остава с десет души по-малко. Възползвал се от посоката на вятъра, Яновски отново запалва тайгата и се откъсва от преследвачите си, като преминава на отсрещния бряг на един голям поток. Мястото за третата нощувка на бегълците, които не са загубили нито един човек, е избрано от Яновски в някакво блато, насред което има копи сено.
Те пренощуват в тях и когато бялата нощ свършва, когато северното слънце огрява върховете на дърветата, става ясно, че блатото е обкръжено от войници, които почти без да се крият притичват от дърво до дърво.
Командирът на същия онзи отряд, нападнат от бегълците в началото, размахва някакъв парцал и вика:
— Предайте се, обкръжени сте. Няма къде да се денете…
Шевцов се подава от една копа:
— Имаш право. Ела да събереш оръжието…
Командирът на отряда изскача на пътеката, която пресича блатото, затичва се към копите, олюлява се, фуражката му пада и той се просва по лице във водата. Куршумът на Шевцов го улучва право в челото.
Веднага отвсякъде започва безразборна стрелба, чуват се команди, войниците се хвърлят от всички страни към копите, но кръговата отбрана на невидимите бегълци, скрити в сеното, спира атаката. Ранените стенат, оцелелите залягат в блатото, от време на време отеква по някой изстрел и поредният войник потръпва и се вцепенява.
Отново започва стрелба по копите, този път безответна. След цял час обстрел е предприета нова атака, отново спряна от изстрелите на бегълците. Пак има трупове в блатото и пак стенат ранени.
Продължителният обстрел е подновен. Поставени са две картечници и след няколко откоса започва нова атака.
Копите мълчат.
Когато войниците разпиляват сеното, става ясно, че е жив само един беглец — готвачът Солдатов. И двата му крака са простреляни под коленете, също и рамото, и предмишницата, ала все още диша. Всички други са мъртви, застреляни. Но се оказват не единадесет, а само девет.
Няма го самият Яновски, липсва и Кузнецов.
Още същата вечер на двадесет километра нагоре но реката е открит неизвестен човек, облечен с военна униформа. Когато бойците го заобикалят, той се застрелва с пистолета си. Мъртвецът тутакси бива идентифициран. Това е Кузнецов.
Липсва само главатарят — подполковник Яновски. Съдбата му завинаги остава неизвестна. Търсят го дълго — месеци наред. Той не може нито да отплува по планинската река, нито да се измъкне но пътеките — навсякъде е изцяло блокирано. По всяка вероятност е сложил край на живота си в някоя дълбока пещера или мечешка бърлога, където трупът му е бил изяден от диви животни.
От централната болница за това сражение е извикан най-добрият хирург заедно с двама волнонаемни фелдшери. Едва привечер болничната камионетка успява да стигне до совхоза „Елген“, където се намира щабът на действащия отряд — толкова много военни „Студебейкъри“ преграждат пътя й.
— Какво става тук — война ли има? — пита хирургът високопоставения началник, ръководител на операцията.
— Война или не, но вече има двадесет и осем убити. А колко са ранените — сам ще видите.
Хирургът превързва и оперира до вечерта.
— Колко души са избягалите?
— Дванадесет.
— Ами да бяхте извикали самолети да им пуснат една-две бомби. Атомни.
Началникът поглежда накриво хирурга:
— Все се шегувате, откакто ви познавам, ама ще видите — ще ме уволнят, ще ме накарат да си подам оставката. — Началникът въздъхва тежко.
Не е сбъркал. Махат го от Колима, уволняват го точно заради това бягство.
Солдатов оздравява и е осъден на двадесет и пет години. На началника на лагера му лепват десет години, на часовите от кулите — по пет. По този процес са осъдени много хора от лагера, над шестдесет души — всички, които са знаели и са мълчали, които са помагали или са се канели да помогнат, ала не са успели. Командирът на охраната би получил също голяма присъда, но куршумът на Шевцов го е спасил от неминуемото наказание.
Дори на лекарката Потапова, началничка на санитарната част, където е работил избягалият фелдшер Николски, е потърсена отговорност, ала успяват да я снасят, като бързо я преместват на друго място.