Мъжът й често обичал да повтаря: „Войната печели този, който е с по-здрави нерви“, и Ангелина Григориевна често си шепне тези думи на немския генерал през безсънните бели полярни нощи. Усеща, че нервите й започват да не издържат. Измъчва я това бяло безмълвие на природата, стената на хорското равнодушие, пълната неизвестност и тревогата за съдбата на мъжа й — та той би могъл просто да умре от глад по пътя. Може да са го убили други бегълци, да са го застреляли оперативните работници, и само по неотслабващото внимание към себе си и към личния си живот от страна на Учреждението Ангелина Григориевна стига до радостния извод, че не са заловили мъжа й, че го „издирват“, значи мъките й не са напразни.
Иска й се да се довери някому, който ще я разбере, ще я посъветва нещо — та тя толкова малко познава Далечния север. Иска й се да облекчи страшната тежест, легнала на душата й, тежест, която, както й се струва, нараства с всеки изминал ден, с всеки час.
Но кому да се довери? Във всеки мъж, във всяка жена Ангелина Григориевна вижда, усеща шпионин, доносник, наблюдател, и това нейно чувство не я лъже — всичките й познати във всички селища и градове на Колима са викани и предупредени в Учреждението. Всичките нейни познати напрегнато очакват откровеността й.
На втората година тя прави няколко опита да се свърже по пощата с харковските си познати — всичките й писма са преснети и препратени в харковското Учреждение.
Към края на втората година на принудителното си заточение, докарана до просешка тояга, почти съвсем отчаяна, знаейки само, че мъжът й е жив и опитвайки се да се свърже с него, тя разпраща писма на името на Павел Михайлович Кривошей във всички големи градове — „пощата, до поискване“.
В отговор получава запис и всеки месец на нейно име започват да пристигат пари — не много, по петстотин-осемстотин рубли, от различни места, от различни хора. Кривошей е достатъчно умен, за да не изпраща парите от Мариупол, а Учреждението — прекалено опитно, за да не разбере това. Географската карта, която се заделя в подобни случаи за отбелязване на „бойните действия“, прилича на щабна военна карта. Върху нея със знаменца са означени местата, откъдето са изпращани парите до получателката в Далечния север — всички те се намират по железопътната линия недалеч от Мариупол, северно от града, и нито веднъж не се дублират. Остава да се положат още малко усилия — да се уточнят фамилните имена на хората, пристигнали в Мариупол за постоянно местоживеене през последните две години, да се сравнят снимките…
Така е арестуван Павел Кривошей. Жена му се оказва смел и верен негов помощник. Тя му донася документите в Аркагал, също и парите — повече от петдесет хиляди рубли.
Щом арестуват Кривошей, веднага й позволяват да замине. Измъчена нравствено и физически, Ангелина Григориевна напуска Колима още с първия параход.
А Кривошей си излежа и втората присъда — като завеждащ химическата лаборатория в централната затворническа болница, той ползваше малките привилегии, давани от началството, и все така презираше и се страхуваше от „политическите“, безкрайно внимателен в думите си, винаги нащрек, когато някой казваше нещо… Този страх и прекалената предпазливост все пак не бяха като при обикновените страхливи еснафи, на Кривошей всичко това му бе чуждо, „политическите“ неща изобщо не го интересуваха и той, като знаеше, че именно за този тип „криминални случаи“ в лагерите се плаща най-висока цена, не искаше да жертва прекалено ценния си житейски, материален, а не душевен покой.
Кривошей живееше в лабораторията, а не в лагерната барака — на привилегированите арестанти това се позволяваше.
Чистото му болнично легло се беше сместило зад шкафовете с киселини и основи. Носеха се слухове, че развратничи в бърлогата си по някакъв особен начин и че дори Иркутската проститутка Сонечка, способна „на всичко“, останала поразена от възможностите и познанията на Павел Михайлович по тази част. Но всичко това можеше и да не е вярно, да беше просто лагерна „партенка“.
Имаше доста волнонаемни дами, желаещи да изкарат „един роман“ с този цветущ мъж. Ала затворникът Кривошей, предпазлив и волеви, пресичаше всички щедри „аванси“. Не желаеше никакви незаконни, прекалено рисковани и прекалено строго наказуеми връзки. Той искаше спокойствие.
На Павел Михайлович редовно му се зачитаха работните дни, колкото и нищожно да беше това, и след няколко години го освободиха без право да напуска Колима, Впрочем това никак не го притесни. Още на другия ден след като се освободи, се оказа, че има превъзходен костюм, шлифер с някаква чуждестранна кройка и чудесна велурена шапка.