Когато се събуди, вече на развиделяване, и слезе от хамака, край угасналото огнище нямаше никакъв носач.
Ужасени от страшното суеверие, малгашите го бяха изоставили в дивата гора сам, на десетки километри от всякакво човешко жилище.
Кръвно братство
Ботаникът Иван Стамов предпочиташе да кръстосва горите без придружители. Да спира където поиска, да наблюдава колкото иска. Беше достатъчно силен и нямаше нужда от носачи за малкия си багаж — спален чувал, дълга мушама (най-важната дреха в този дъждовен край), походна аптечка, торба с консерви. Смяташе се за съвсем непридирчив, някакъв съвременен Диоген. Почти щастлив — ако е вярно, че щастие значи живот без нужди. И както Диоген някога захвърлил канчето си, след като видял едно момче да пие с шепи вода, така и той се бе отказал от термоса си при вида на шуртящите наоколо планински ручеи.
Помъчил се бе да смести в раницата най-необходимите му уреди: осцилограф, лупа, пинсети, скалпел. И на първо място, кожения дневник, прибран в найлонов плик, в който записваше наблюденията си. А поради липса на повече място в раницата, бе наредил черните шишенца с хлороформ в нарочно ушитите джобчета от вътрешната страна на ризата си.
Наоколо властвуваше гората — жива и душна, пренаситена със зеленина и непрестанна глъчка. Войнствена, настъпателна, поглъщаща всяка човешка просека в шумнатите си пипала. Навяваща странна сънливост и опиянение.
През редките пролуки в изумрудения листен склоп, през зелените каньони, в които се провираха реките, се провиждаха в далечината като мираж небесносините планини. А край него се надигаше гората. В някакво хлорофилно изстъпление. Палми, дървовидни папрати, диви пъпеши и сливи, бамбуци, абаносови дървета, смокини, фикуси, сагови, кипариси, казаурини, пандануси — стотици, хиляди видове, сякаш сраснали в едно неукротимо и безсмъртно чудовище. И всичко това омотано, овързано в замайващата мрежа на лианите, обсипани с орхидеи като пъстроцветни фойерверки.
И животни, животни! Малки и големи, шумни и потайни. Крякащи папагали и виещи се във висините ястреби — най-едрите пернати хищници на острова. И черният кос дронго с опашка на лястовица, ненадминат присмехулник и подражател на чуждите песни. И стрелкащи се като зелени светкавици, подобни на американските колибри. Редом с тях, много по-големи, пърхаха в душния въздух пеперуди, съвсем безлично оцветени или напъстрени по-разкошно от най-разкошните цветя. Ето големия син оризабус, ето най-голямата пеперуда на света ксантопан, по-внушителна и от соколите, ето ненадминатата красавица урания. От дърво на дърво прелитаха на ята скакалци. По клоните подскачаха шарени дървесни жабки и сцинкове, в осемметрови скокове профучаваха черни лемури, подплашени я от боа, я от ястреб. Промъкваше се неуловимо бавно към жертвата си едър хамелеон — сякаш не влечуго, а хибрид от охлюв и динозавър. Мадагаскарска мангуста бягаше да изяде на спокойствие захапаната за врата змия червейница. Из топчестото си гнездо, изплетено от лист на равенала, надзърташе разтревожен лемур ай-ай, без да знае, че е неприкосновен за малгашите.
Между храстите пробяга лемур ката, вирнал напета опашка. И като зърна човека, от изненада подскочи нагоре почти три метра. После изчезна мигновено. Ала друг негов събрат, по-хладнокръвен, вече свикнал с присъствието на мълчаливия наблюдател, ядеше бавно и съсредоточено диви смокини, като внимаваше подобно на изискан посетител в английски клуб да не се изцапа с тях.
Мяркаха се миши лемури, лемури вари и много други. А навярно в дупките си или спотаени в шумата, нощните им братовчеди изчакваха смрачаването.
Мадагаскар е родината на полумаймуните, това всеки знае. Оттук навярно са се пръснали по останалия свят. А как ли точно е станало това?
Иван Стамов нямаше време да се удивлява на кипящия край него живот. Очите му не мръдваха, приковани в екрана на портативния осцилограф, който бе прикачил към главната жилка на огромната каничка на непентеса. Следеше напрегнат ритъма на растителните биотокове, подобен на енцефалограма при висше животно.
Главно заради това бе дошъл тук, в естествени условия да проучи дразнимостта при насекомоядните растения, за които с основание се предполага, че притежават най-развитите сетива сред растенията. Смяташе, че е намерил тема, каквато му допада.
Опитите в оранжерията на института не му изглеждаха особено надеждни. Това е все едно да се правят етологични наблюдения в зоопарка, извън обичайната среда на животните. Не дават безспорни доказателства и проучванията върху българските насекомоядни. Росянката и петлюгата са много дребни и не особено подходящи за неговите прецизни изследвания.