— Мосю, не светотатствувайте! Бог е едно, злият дух на диваците — друго.
Стамов вдигна ръка.
— Не става дума за духове. А за реално същество. За каквото говорят навред по света местните хора. Йети в Тибет, човекоподобна маймуна курупира в Амазония, горският дух патон в Калифорния, агове в Африка…
— И никой досега не ги е фотографирал — усмихна се отец Доминик. — Нито е донесъл скелет или поне едно зъбче от тях.
— Допреди години никой не бе виждал окапи, горската жирафа, и латимерията, и архитевтиса, гигантския кракен. Но се оказа, че съществуват…
Мисионерът се прекръсти три пъти:
— Зле е тръгнал светът, щом като културни хора почнат да вярват в зли духове.
Стамов поклати глава.
— Нали ви казах, не говоря за духове, а за живо същество. Не знам дали има снежни хора, за които допускат, че са последните оцелели австралопитеци, едни от най-древните прадеди на човека. На нас тримата…
Отец Доминик се прекръсти пак:
— Моля ви! Недейте с тая дарвинова ерес! Прадеди! Може на вас. И на Ратулу… Не и на мен…
Стамов го схвана като шега.
— Аз не се срамувам, че съм произлязъл от маймуна. Напротив, гордея се с постигнатото. Иначе, ако всичко ми беше дадено наготово от бога, подхвърлено като на просяк, щях да се чувствувам обидно.
И подметна:
— Нима не сте чували за говорещи лемури? За превърнати в лемури хора?
Двамата разговаряха на френски, затова Ратулу не ги разбираше добре. Той се бе загледал в нещо под съседния храст.
И изведнъж прошепна с пръст на устата:
— Третретретре!
Двамата се обърнаха към него.
— Ето! — той посочи влажната пръст. — Следите му!
Биологът се наведе. Наистина стъпките личаха ясно. Почти човешки, само че по-малки, по-тесни, с раздалечен от останалите пръсти палец. И само по показалеца се виждаше отпечатък на остър хищен нокът.
— Безспорно лемур! — рече замислен Стамов. — Ходи изправен. И по-едър от познатите видове.
Той се обърна към мисионера:
— Чувал ли сте за хадропитека? Голям човекоподобен лемур, от който са намерени само кости. Не е изключено и досега да се крие из най-затънтените джунгли. Запазил се е поради суеверния страх на малгашите. Адмирал дьо Флакур, като се завърнал от Мадагаскар, разказвал и за него. Затова го взели на подбив, сравнявайки го с Джонатан Суифт.
— Хадропитекът, доколкото схващам, е животно — възрази мисионерът.
— Че кой спори? Животни сме и ние с вас, най-висшите, както настояват някои, но животни. Род Хомо в семейство Хоминиде от надсемейство Хоминоидеа, подраздел Антропоидея, раздел Приматес. А хадропитекът е представител, може би също така най-висшият, в разреда Просимиа — полумаймуни. Ненапразно се твърди, че всяка легенда съдържа частица истина. Така смята и науката, науката без предубеждения. Малгашите са потомци на преселници откъм Индонезия. Преселението е започнало около десетия век преди нашата ера. А преди това? Вероятно е имало някакво негроидно население. Съществуват толкова предания за битки със свирепи джуджета. Не можем ли да приемем, че новодошлите са заварили някакво коренно население с дребен ръст, което при отстъплението си в горите се е съпротивлявало ожесточено. Оттогава останал споменът за злите горски духове стопани на земите.
Отец Доминик запита с явно недоверие:
— Да не би пък да ме уверявате, че това са вашите хадропитеки?
Стамов не чу въпроса му. Стоеше слисан над пресните дири, опипваше ги, измерваше ги.
Накрая се обърна към малгаша:
— Брате, на вярна следа сме попаднали! Да се надяваме, че ще намерим и майка ти!
При тия думи отец Доминик трепна. Значи напразно ги бе разубеждавал в съществуването на косматите джуджета, за които никой не биваше да знае. Защото това знание можеше да се окаже във връзка с другото знание, с неговата тайна. И да провали всичките му планове.
Той премисляше бързо, съпоставяше, сравняваше, издирваше случайно изтървана от българина дума. И подозрението му се усилваше все повече. Как не се бе усъмнил досега? Европеец, който се върти около пещерата на Лудия брат, около съкровището на Мисон…
Затова реши да го изненада с прекия си въпрос. Така и следователят обърква обвиняемия.
— Кажете ми направо, мосю Стамов, какво точно търсите тук?
Ботаникът се усмихна:
— Аз самият отдавна се опитвам да си отговоря. Официално издирвам във флората на Мадагаскар нови непознати видове. В същото време пък не мога да се отърва от идеята си да открия нервна система у растенията… А сега съм тук, защото с Ратулу сме тръгнали да дирим Зеления вампир…
— Какво?
— Дървото човекоядец! За пръв път ли чувате и за него? Побратимът ми ме убеждава, че то расте пред пещерата на третретретре.