Забавно му беше, като гледаше изуменото лице на събеседника си. И не можеше да си представи какво въздействие имаше това шеговито подмятане.
Мисионерът се сви, сгърчи се, зъл, настървен. Като звяр, готов за скок. Значи… Значи подозренията му се оправдаваха. Третретретре — това са косматите джуджета! И дървото човекоядец пред пещерата им! Нима нещо друго можеше да привлече нататък потайния българин, освен съкровището на Мисон?
Какво трябваше да стори сега? И то срещу тъй наглото предизвикателно изявление на съперника му? А че му беше съперник — вече не се съмняваше. Как трябваше да постъпи, за да го отстрани от пътя си? Защото не възнамеряваше да дели с никого. Цял живот бе мечтал само за това, за богатството — той, потомственият селски ратай. И сега — да дели! Нямаше да отстъпи, щеше да се бори… С всички средства…
Постепенно яростта му утихна. С ярост нищо не се постига. А с ум. Трябваше да се престори и той на наивник. Пък и друго не му оставаше. Сам, без носачи, без водачи не би достигнал целта. Сякаш бог му изпращаше на помощ тия двамата. Да се присламчи към тях, да стигне дотам. А после все щеше да измисли как да се отърве от тях…
Той прие най-смирен вид:
— Тъй и тъй изпуснах кръщавката. Те, съплеменниците на Ратулу, дори ще са доволни. На спокойствие, без мен да извършат езическите си ритуали. А сам не съм в състояние да се прибера, не познавам пътя. Имате ли нещо против да ме вземете със себе си? Пък и аз съм любопитен да видя дали съществуват вашите третретретре. Още по-любопитен съм относно дървото човекоядец…
Стамов се обърна към Ратулу:
— Съгласен ли си, братко?
Малгашът вдигна рамене:
— Трима са по-добре от двама в гората.
Така решиха да продължават заедно. Отец Доминик натика в една торба най-необходимото му за из пътя, а останалия багаж уви с непромокаемата наметка. Не свали от гърба си, въпреки че му тежеше, жилетката с динамитните патрони, които му бяха нужни не толкова за самоотбрана, колкото за разкъртването на пещерата, където беше скрито съкровището. В предстоящото пътуване, изпълнено с взаимно дебнене, тъкмо те можеха да се окажат най-необходими.
Поеха нагоре — отпред Ратулу, следван от Стамов и мисионера. Още от момче, като парижко гаменче, не понасяше никого зад тила си.
Ратулу спря. На пътеката лежеше, свряла главата и краката под черупката си, голяма лъчиста костенурка, наречена така поради подобните на символични слънца рисунки върху всяко от щитчетата й.
— Добра поличба! — рече той. — Слънчевият знак!
Без да бъдат суеверни, спътниците му се ободриха от малгашкото предзнаменование. Но скоро се наложи да намалят хода. Пътеката стана по-стръмна, полазила по ръба на тясната клисура, в чието дъно на десетина метра под тях се провираше между каменните блокове, хвърляше се от праг на праг пенлив поток. От самия му бряг, залавяйки се с острите си шипове от храст на храст, от дърво на дърво, се издигаше нагоре тънка лиана, за да развие зеления си кичур над върха на най-високото дърво над пропастта.
Ратулу цъкна с език:
— Лианата достига най-високото, защото я крепят други.
Не му възразиха Малгашкият фолклор е пълен с мъдрост. Задъхани от наклона, от жегата и душната влага, те продължиха да лазят нагоре.
Само мисионерът си помисли самоуверено: „Дано така ме подкрепяте и вие!“
Когато най-сетне достигнаха височината, пред очите им през пролуката на дървесните корони блесна отново острият връх.
— Амбихимицинго! — обясни Ратулу. Това значеше „Откъдето се вижда всичко“.
— Какво? — запита Доминик.
— Името на върха. В полите му има стръмни скали. Там е пещерата на третретретре. А пред нея — Зеленият вампир!
Мисионерът потръпна от нетърпение. Пигмеи, дърво хищник. И съкровището!
Динамитът щеше да разгони пигмеите, да разкърти скалите.
— Колко ни остава? — осведоми се за кой ли път той.
Ратулу се усмихна:
— Повече от едно сваряване на ориз.
„Сваряване на ориз“ е малгашка мярка за време. Горе долу четвърт час. А беше ясно, че пътешествието им щеше да трае още дълго.
— Тази вечер! — сериозно отвърна момъкът.
Отстрани на пътеката се виждаше камениста грамада.
Зърнал недоумяващите им погледи, Ратулу допълни:
— Който стигне тук, оставя камък. От благодарност към духовете.
Стамов добави:
— А у нас са правели грамади за проклятие.
Отново поеха напред.
Внезапно ботаникът спря, забелязал, че непентесите край потока затварят капачките си.
— Днес ще завали по-рано — рече той.
Ратулу кимна:
— И то голям дъжд! Хайде да побързаме! „Майката на водите“ ще се разгневи. „Майката на водите“ на малгашки ще рече река.