Двамата европейци знаеха какво означава по тия места наводнение, затова почти тичешком се спуснаха подир водача си.
След като преминаха малка долчинка, обгоряла от пожар и вече отново обрасла от шубрак от диви портокали, по които подскачаха дневни лемури, шумни като ученици през междучасие, навлязоха в блатото.
Те знаеха, че такова място гъмжи от крокодили. Затова, преди да нагази във водата, Ратулу заудря шумно с длани по повърхността й, последван прекалено усърдно от другарите си. Надяваха се така, по малгашки, да подплашат страшните влечуги, да ги прогонят от брода.
Може би успяха. Никой не ги нападна. Само пиявиците.
Ратулу подхвърли една от своите неизчерпаеми поговорки:
— Когато се вардиш от крокодили, не виждаш пиявиците.
Тогава плисна дъждът. Както обикновено с гръмотевици и вой на вятъра. Само водните капки бяха необикновени. Не капки, а водопади. Вече не се виждаше нищо, само вода — отгоре и отдолу.
Пред страха, че отзад може да бъде изненадан от някое влечуго, сега отец Доминик застана между тях.
Внезапно Стамов, който вървеше последен, извика. Доминик и Ратулу се обърнаха начаса. После малгашът се върна назад, а мисионерът хукна с всички сили през тресавището, което всеки миг набъбваше, надигаше се заплашително от прииждащото наводнение. Бе видял падналия във водата българин и малгаша, който се опитваше да го измъкне, докато наоколо им се струпваха, подали само очи и ноздри над водата, десетина огромни крокодила.
Както тичаше, хлъзгаше се, падаше и ставаше, мисионерът неволно си припомни чутата наскоро малгашка поговорка: „При оранта всеки гущер сам си пази опашката да не му я отреже плугът.“ Сега, в бедствието, и той щеше сам да се спасява. Нима трябваше да изчака ония двамата, та да загине ведно с тях?
Само той знаеше как успя да се измъкне от мочура и да поеме отново нагоре покрай другия бряг на рекичката. Рекичка! Всъщност това вече не беше и бухнала при наводнение река, това беше стихия, която се носеше с рев, повлякла камъни, изкоренени дървета и трупове на удавени диви свине.
Пътеката, по която се катереше, вече се бе превърнала в някаква червена пързалка. При всяка крачка той падаше и отново се свличаше назад. Вместо напред — назад, към настигащата го стихия. А бурята не преставаше. И вятърът, и дъждът, и скърцането на дърветата, и ревът на водата, и трясъците на мълниите — всичко се сливаше в едно адско боботене. Изглеждаше оглушал, онемял, затъпял.
Останало бе едно желание, един стръвен порив — напред! Нагоре!
Когато достигна края на стръмнината, дъждът секна. Облаците се разкъсаха и слънцето отново напече, блеснало в милиони брилянти по водните капки върху тревите и цветята.
Земята димеше, водните пари се носеха в мъгливи повлекла, замрежили погледа. От дърветата отлитаха спотайвалите се досега птици. Закрещяха лемури.
А долу, излязла от коритото, реката продължаваше да реве и да се пени.
Отец Доминик забърза. След щастливото си избавление вече не можеше да сдържа радостната си възбуда пред опияняващата близост на мечтаната цел.
Колкото и да ускоряваше крачките си, едва привечер достигна подножието на върха, който се открояваше внушителен и причернял върху аленото зарево на заника. Пое към показания от Ратулу каменен откос, като го сверяваше през минута със старинната карта. Нямаше съмнение! Всичко съвпадаше! Всичко обещаваше успех! Не само лъчистата костенурка!
Закъсня малко — с не повече от половин час. Когато най-сетне се добра до площадката пред пещерата, навън бе притъмняло съвсем. Входът й, тъй примамлив с онова, което криеше, както споменаваше Лудия брат, не можеше да се забележи сред естествените скални пукнатини.
Най-важното! Същото дърво, човекоядец или не, за което разказваше пергаментът, стоеше на означеното място. По-право не дърво, а гигантско подобие на агава, разперило тъмнозелени триметрови листа, осеяни с остри шипове. В средата на огромната им розетка се извисяваше петметрово стъбло, отрупано с бели цветове, от които се носеше упойващо ухание.
От цялата околност, дива и сурова, лъхаше спотаена невидима заплаха. И въпреки неудържимото му нетърпение, здравият разум все пак надделя.
Трябваше да почака до утре! Струваше му се, че наоколо се мяркат някакви безшумни сенки. Обяснението беше напълно естествено — внушение, следствие на суеверните брътвежи на малгаша и подозрителните подмятания на българина, с които като че ли умишлено целеше да го уплаши.
Пещерата нямаше да му избяга за една нощ. Той се покатери на най-близкото дърво, върза за един клон торбата с провизиите, за друг — жилетката с динамита и се разположи в едно разклонение.