Бяха или хора пигмеи, или лемури. Може би същите хадропитеци, които учените толкова отдавна търсят. Но хора или животни — как щяха да ги посрещнат? Способен ли беше да им обясни добрите си намерения? Или преди да изчакат обясненията му, щяха да ги избият?
Двамата отстъпиха бързо и се спотаиха зад дървото, на което предната вечер се бе приютил мисионерът. Взряха се напрегнато, за да разберат какво точно става. Нямаше никакво съмнение. Не беше зрителна измама. От тъмния отвор се източваше многочислена тълпа съвсем ниски същества, обградили един човек, който стърчеше над тях като Гъливер сред лилипутите. Дърпаше се, блъскаше, риташе, ала напразно. Изглеждаше напълно безпомощен в множеството яки ръце, които го задържаха.
Отец Доминик!
Всичко ставаше в пълна тишина. Сякаш на ням филм. Или не, не съвсем тихо. Чуваха се задавените ругатни на мисионера, повече подхождащи на някой градски гамен, отколкото на духовно лице, и едва доловимо цвъртене като от орляк ловуващи прилепи. А наоколо не се мяркаха никакви прилепи.
Ето сенките избутаха пленника си до дървото. Заблъскаха го в гърба с някакви тояги. Всъщност не тояги, а копия! Значи не бяха животни, бяха хора. А с хора все имаше надежда да се разбере.
— Да им се обадим! — обърна се Стамов към Ратулу.
Малгашът потрепери:
— Не! Не сега! Сега правят… жертвоприношение!
Жертвоприношение! Българинът мигновено си спомни подробното описание на този ритуал в разказа на доктор Карл Лихе още през миналия век. На дървото людоед, на което тайнственото племе „мкодо“ принасяло в жертва някоя жена, за да се напие после с отделения от него наркотичен сок.
Нямаше съмнение. Похитителите изтикваха към Вампира пленника си, който се дърпаше с всички сили и крещеше, обезумял от ужас.
Стамов не успя да се овладее повече. Трябваше да направи нещо, да попречи на това убийство, което се подготвяше пред очите му! Длъжен беше! Отец Доминик беше подлец. Избяга, въпреки че можеше да помогне при наводнението. Сякаш нарочно искаше да се отърве от тях. Стамов не беше мнителен. Този порок — проклятие за мнозина — му беше напълно чужд. И въпреки това не успя да се отърве от обзелото го чувство за нещо безчестно, позорно. Ала не беше отмъстителен.
Той изкрещя:
— Спрете!
И се хвърли напред. Щракна фенерчето си, насочи светлият му сноп върху множеството. Въздействието превиши очакването му. Безшумни като привидения, всички се втурнаха към отвора на пещерата. Изоставиха обречения, който тозчас хукна към спасителя си да го прегръща и целува.
Смаян от това, което бе видял, въпреки че го бе предвидил, българинът се закова на място. Пигмеите се оказаха наистина лемури — ниски, космати, с големи уши като на прилепи и огромни като на кукумявки очи. Същински човешки карикатури. Бягаха, блъскаха се при входа и криеха с ръце очите си от светлината, която ги заслепяваше.
Един от тях случайно се блъсна в Зеления вампир. Пъргав бе, опита веднага да отскочи. Уви, безуспешно. Дървото звяр се оказа по-ловко. Огромните му листа капани се хлопнаха шумно към стъблото. Притиснаха, скриха от погледа нещастника.
Макар и зашеметен от станалото, потресен, Стамов се спусна нататък — да помогне, ако може, на нещастника.
Забрави, че трябва да задвижва динамото.
Сякаш чакал тоя миг — угасването на светлината, — върху гърба му се метна някакъв лемур, по-смел, по-съобразителен от другите, сграбчи го за врата с яките си като стоманени щипци ръце.
В следната секунда побягналите в пещерния отвор негови сродници се върнаха назад и се нахвърлиха върху хората. И додето се опомни, додето проумее какво става, биологът се видя свален на земята и здраво овързан.
Убедени, че е напълно обезвреден, нападателите се втурнаха към хищното дърво, покатериха се по прилепналите едно към друго листа и по цветоносното му стъбло, след което започнаха да обират плодовете му, като се ритаха и блъскаха ожесточено.
Когато се върнаха, изправиха новия пленник на крака и заедно с мисионера ги повлякоха към бърлогата си.
А фенерчето остана там, дето бе паднало при краткото сборичкване.
Побратим
Единствен Ратулу успя да се изплъзне от нападателите. Когато третретретре се нахвърлиха върху Стамов и падналото на земята фенерче угасна, малгашът се спусна с намерението да го вземе и да го насочи отново срещу завръщащата се озверена тълпа.
Не сполучи. В същия миг друг враг се метна на гърба му. Ратулу се наведе рязко и го прехвърли през рамената си. После хукна назад, подгонен от прииждащото множество.