Едва сега забеляза, че друг го е изпреварил и бързо се катери пред него. Клетият индри, късоопашатият лемур, скимтеше като дете навръх дървото, безпомощен като никога. През деня той скача по дърветата така ловко, че не можеш да го проследиш с поглед. Но сега, на тънката вейка, откъдето не можеше да се прехвърли на съседното дърво, а не дръзваше и да се спусне надолу, защото там го очакваха най-опасните му врагове, той се тресеше от страх.
Фосите фучаха, ръмжаха и ту една, ту друга опитваше да се изкатери по ствола, на който бе увиснал човекът. Ратулу отчупи един клон, за да се отбранява срещу острите нокти на нападателите.
Според малгашите фосата е лют звяр, опасна не само със зъбите си. По-опасна, защото можела да гаси огън, да рови земята. Убивала кокошките само с миризмата на задните си жлези. Била силна като лъв и нощем разкъсвала и най-едрите добичета. Стамов твърдеше, че когато е сама, тя е опасна единствено за лемурите и пилетата. Но Стамов може да е учен, ама не е местен човек. Отде ще знае всичко?
Това наистина беше прекалено — гонен от третретретре, Ратулу бе попаднал между три заплахи: отдолу фосите, отстрани рантутру, отгоре индри. Индри го наричат вазахите. Защото, когато го видели за пръв път, някой малгаш посочил с пръст и рекъл: „Индри!“, което на неговия език значи: „Ето!“ Местните хора го наричат амбоанала — горско куче. Разправят, че някога го използували за лов на птици. Смятат, че е жрец на слънцето, защото сутрин му се покланя. Убийството му е строго фади. „Бащите“ твърдят, че умрелите родители се превръщат в индри. Затова, когато някой хвърли копие по него, индри го връща обратно и поразява ловеца право в сърцето. Кое е вярно, кое не?
Пещерният град
Вече напълно убеден в превъзходството на похитителите си, мисионерът се бе оставил да го завлекат навътре. Ала Стамов се дърпаше и крещеше, опитваше се да обясни:
— Не съм враг! Не съм враг!
И на малгашки, и на френски:
— Аз съм ваш приятел!
Напразно. Дребните космати същества не го изпускаха от ръцете си, сякаш не от мускули и кости, а от стомана. Настойчиво го отмъкваха към вътрешността, без да употребяват копията си. Ясно, не възнамеряваха да го убиват. Нужен им беше за друга цел. Каква ли? Впрочем каква друга освен тая, на която преди малко бяха обрекли отец Доминик?
При входа множеството спря. Какво ли ставаше? От пещерата се подаде някаква дълга шия с малка птича глава на края, после огромно туловище и два масивни крака като дървени стълбове, които движеха това пернато чудовище.
Някаква птица безспорно. Нещо като щраус. Но щраус, висок пет-шест метра!
Кое биоложко сърце не би трепнало при такава среща? Дори в още по-драматична обстановка.
Та това беше той, гигантският мадагаскарски щраус воромпатра, наречен от учените епиорнис — голяма птица, която всички смятат за отдавна изчезнала. Мохамеданите са я кръстили Рух. Синдбад Моряка видял Рух, която отнасяла в ноктите си слон. Обаче епиорнисът не лети, въобще не би могъл да полети при огромната си тежест. Марко Поло се опитва да ни убеди, че само едното му перо е по-голямо от човек. Най-пълното му описание на времето е дадено от злополучния адмирал Етиен дьо Флакур в неговата „История на големия остров Мадагаскар“ още през седемнадесети век. Но това описание се сторило на съвременниците му толкова неправдоподобно, че нарекли книгата му „Басни на пътешественика“.
Стамов забеляза и другото, което го слиса не по-малко. Птицата чудовище не беше сама. Водеше я, вързана за врата, човек, не лемур, съвсем гол русокос мъж, който пристъпваше пред нея бавно, забил поглед в земята, без да поглежда встрани.
Бял човек сред лемурите! Какво диреше тук? Дали не би могъл…
И Стамов му извика на френски:
— Човече, помогнете!
Повтори на английски. На български.
Мисионерът изсумтя до него:
— Оставете! Снощи си продрах гърлото подире им. Не отговарят. Като глухонеми.
Русият мъж продължи пътя си съвсем безучастно, сякаш нищо не виждаше около себе си, сякаш нищо не чуваше.
После се подаде втори епиорнис с водача си, също светлокос. И трети. Стамов забеляза, че на левия птичи крак беше завързан някакъв камък. С особена правоъгълна форма, с особени драскулки по него. На какво ли му приличаше? Къде беше виждал нещо подобно?
Подире им две също тъй руси голи жени избутаха навън по гръб огромна костенурка. Една от тия, които днес се намират само като изкопаеми и са толкова големи, че върху черупките им биха се сместили няколко души наведнъж. Нима и тя беше оцеляла тук, в тая пещера? А защо само тук? Кой я бе запазил — лемурите или хората?