Не му остана време да си отговори. Лемурите го повлякоха отново към вътрешността, безшумни като преди. Бавни, ала непоклатими, настойчиви като валяк, стиснали го с ръце като клещи.
Ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Накрая го обгърна пълният мрак, такъв плътен, непрогледен, какъвто съществува само в пещера. Или не, не пълна тъмнина. Понякога виждаха ниско под себе си светещи очи. Кръгли, подобни на фосфоресциращи жълти опали, вторачени, зли, вдъхващи ужас. Зловещи привидения, но привидения с яки мускули. Повлечени от безпощадната им хватка, пленниците се спъваха в неравностите, залитаха, ала не падаха — жилавите ръце не ги изпускаха нито за миг.
Наоколо се чуваше леко шляпане на крака, удряне на копие в копие, други неизвестни скърцащи звуци. Но никакъв глас, никаква дума.
Как се разбираха помежду си победителите им?
Все по-навътре! По-навътре! Накъде ли? Какво ли ги очакваше там, накъдето ги водеха?
Внезапно човешки глас процепи заплашителната тишина. Човешки вик. Вик на ужас, на безмерно отчаяние:
— Хора, помощ!
Женски глас. На малгашки език:
— Моля ви, помогнете!
Отец Доминик намери сили да запита:
— Коя си ти?
— Веломоди! — отвърна гласът. — Пленница на третретретре!
Нито мисионерът, нито Стамов успяха да довършат тоя разговор. Стражите им ги заблъскаха грубо и ги повлякоха тичешком напред, докато женските писъци заглъхнаха из подземните коридори.
Най-сетне спряха. Спряха за секунда-две. После ги тласнаха напред. Преди да си даде сметка, че е политнал в празното, Стамов се стовари на дъното на някаква яма. Редом с него падна и другарят му по участ, който простена болезнено. Види се, бе се ударил по-тежко.
И толкова. Отново тишина. И мрак. Пълен мрак. Дори без просветващите огненожълти зеници.
Стамов се изправи. Нямаше нищо счупено. Опипа пода, стените — гладки каменни стени, чийто край не можеше да достигне с ръце.
— Отче! — повика го той. — Покачете се на гърба ми! Дано достигнете края на стената!
Мисионерът се покатери върху раменете му с пъшкане, протегна ръце и се хвана в ръба на ямата. Не прецени какво би постигнал с това. Обезумял от страх, той се поддаде на инстинкта си като дивият звяр, който търси свободата. С неподозирани сили се вкопчи в спасителния ръб и се преметна горе. Измъкна се от ямата. После затича слепешката в мрака.
— Отче! — провикна се отдолу Стамов.
Остана сам. Напълно безпомощен. Трябваше да чака. Нямаше друг изход. Да изчака края си в обятията на онова ненаситно зелено чудовище.
Зеленият вампир съществуваше, вече нямаше съмнение!
И защо да не съществува? Има водорасли пигмеи и водорасли гиганти, като неколкостотинметровата макроцистис. Има дъбове джуджета в японските саксии и дъбове великани. Има треви едва израсли над земята, има и огромни — бамбукът и бананът. Защо тогава да няма насекомоядни великани? На остров Сахалин обикновени растения достигат височина пет-шест пъти превишаваща нормалната. Защо и на Мадагаскар да не съществуват подобни условия, щом като са могли да се появят исполински птици и костенурки?
Изведнъж в далечината проехтя ужасеният вик на мисионера. Шум от борба и гневни ругатни. И само след малко той се строполи върху Стамов, който падна ведно с него.
Когато двамата се изправиха отново, биологът подметна, тоя път не без укор:
— Е, какво? Не ви се удаде да ме изоставите!
Мисионерът смотолеви несвързано:
— Аз не… Аз само да проверя… Да видя коя е тази Веломоди.
Стамов вече се досещаше коя е.
— Майката на Ратулу е отвлечена от третретретре.
Навярно е същата. Но къде ли е сега самият Ратулу? Мисионерът измърмори:
— И с него, и без него — все това! Все на Вампира! Замълча, вледенен от страх. Мълчеше и Стамов. Та какво ли имаха да си говорят? Стамов изведнъж възкликна:
— Та това е печат от Мохенджо Даро! Мисионерът извърна глава към гласа му. Какво ли му бе станало? Полудял ли бе вече клетникът от преживяното?
А българинът не спираше:
— Камъкът върху крака на епиорниса. Видяхте ли го? Точно така изглеждат печатите от Мохенджо Даро.
— Е, какво от това? — не се стърпя отец Доминик.
— Мохенджо Даро значи „Селище на мъртвите“. Древен град в долината на Инд. Отпреди пет хиляди години. Днес в развалини. Но личат неколкоетажни къщи. С водопровод и канализация.
— Кои са живели там?
— Това не е известно. Намерени са кости на хора от всички раси. И статуетки, и зарове, и печати. Но дали са печати, или амулети? С някакви знаци по тях. Приличат и на критско-микенската, и на хетската писменост, и на ронго-ронго от Великденския остров, и на древните китайски йероглифи.