Че е имало просторна суша в Индийския океан, говори присъствието на атоли и коралови рифове, които се образуват върху потъваща суша. Дъното под Малдивските острови представлява плато на дълбочина триста-четиристотин метра, върху което се извисяват атолите.
Подобни явления се наблюдават и днес. При земетръс в Чили се спуснала в морето брегова ивица с ширина двадесет-тридесет километра. За няколко секунди се намерили под водата двадесет хиляди квадратни километра. Защо да не допуснем, че това може да се случи и другаде? И по друго време?
Стамов усещаше мъчителни тръпки по цялото тяло. Струваше му се, че ще полудее. От тъмнината, от безпокойството, от недопустимото допреди няколко дни предположение — за други разумни същества на нашата планета, за тяхното създаване, за цивилизацията им, за предстоящата им гибел… Защото нямаше съмнение, че загиват. Че отстъпват пред човека, заврели се в последното си укритие.
Възможно ли беше това? Друго разумно същество?
Защо пък не? Съвременният човек не произлиза направо от неандерталеца. А разумността на неандерталеца не се оспорва. Пък и тая на синантропа, на зинджантропа. И кой знае на колко още вида, опитали да станат хора, но загинали преди това. Може би унищожени от нашия прадядо, от хомо сапиенс.
Прекъсна го гласът на мисионера:
— Мосю, спите ли?
Той трепна.
— Не! Защо?
— Помислих, че спите. Пред ужаса на всичко, що ни предстои.
Отец Доминик почти простена:
— По-добре да бях вече умрял, да не изживявам отново тоя ужас!
Стамов опита да се пошегува. Шега с пресъхнали от страх устни:
— Знаете ли какво казва за случая малгашката поговорка?
— Какво?
— По-добре да умреш утре, отколкото днес.
Веломоди
Залитайки от изтощение по своя безкраен кръгъл път, клетата жена продължаваше да натиска лоста на скърцащото колело.
Нощем вършеше тая работа тя, денем — спящата сега няма блондинка. А познаваха кога е ден и кога е нощ по бледия здрач, който се процеждаше високо горе през някаква скална пукнатинка в пещерния таван.
Нощ подир нощ — десетки, стотици, навярно хиляди нощи! Отначало се опитваше да ги брои. Но се обърка. Знаеше, беше тук отдавна, много отдавна, цяла вечност. И щеше да си остане до края. Да върти това противно дървено съоръжение, към което я бяха завързали похитителите й.
Жената, която спеше наблизо, не изглеждаше нито нещастна, нито щастлива. Подобна на цялото стадо хора добитъци, които третретретре затваряха нощем в оборите, които развъждаха така, както малгашите развъждат зебутата, кокошките и прасетата. Не роби. Робите говорят, робите търсят свободата. Тези не. Тези не знаеха какво е свобода. Когато ги натиряха навън, дори не помисляха да бягат. Работеха, без да ги надзирава някой, а вечер сами, пак без подкана, се завръщаха в оборите си, тъй както домашните животни се прибират от паша.
И все пак представляваха нещо повече от добитък, защото същността и възможностите им бяха човешки. Можеха да изпълняват самостоятелни задачи, а не само като зебутата да теглят ралото.
Когато я плениха, Веломоди попадна първо в техния обор. Опита се да ги заприказва. Напразно. На всичките й въпроси те отвръщаха с глухо ръмжене и с празни ококорени очи. Какви бяха те? Как бяха попаднали тук? Може да са били някога хора. Не и сега.
Тези хора добитъци извеждаха на паша огромните воромпатри, те пасяха и гигантските костенурки, те беряха плодове в гората и ги носеха в пещерния град. Те ловяха риба и птици.
Няколко дни след заробването й Веломоди беше изпратена с десетина бели жени да пасе костенурки. За да ги изкарат по-бързо до поляната, ги извличаха по гръб и после ги обръщаха.
Още първия ден Веломоди опита да избяга. Но я заловиха. Заловиха я не третретретре, а същите жени, с които беше излязла на работа. Същите робини не й позволиха да се спаси. Нищо не й сториха, само я задържаха.
Тя опита повторно. По-хитро, по-умело. Успя да се измъкне от пастирките на костенурки. Ала налетя на група плодоберачи, които я върнаха в пещерния обор.
Още същия ден разбра как ловуват. Из цялата околност бяха пръснати ловни приспособления: капани, примки, самострели на ловни ями, прикрити с лиани. И устройства като винтери, които позволяваха на рибата да влезе в тях, но не и да се върне обратно в реката. От всеки капан, от всяка яма водеше канал до пещерата, където дивечът падаше направо в съдове с вряла подземна вода и се сваряваше. А на хората добитъци оставаше само да разнесат готовата храна по килиите на господарите си.